Аз исках да ти дам от свойта жар… – Дамян Дамянов

ИНТИМНО

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен

Ех, вярно е, далечното гнети
но за това пък близкото погубва!

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж –
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Дори една “Мадона” от Рембранд
Погледната от близичко е грозна

И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,

Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст –
Пръст, във която ний ще легнем с тебе…

***

Аз исках да ти кажа две слова –
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях –
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова –
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах – не можах…
Кога ли съм се учил на това?

***

Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: “Боли ли те за нея?”
Тешиш ме за разтуха: “Не плачи!

Ще я забравиш!…Аз ще ти попея!”
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.

Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.

Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!

Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти – обич на сестра –
повярвай – за сърцето ми не стига!

***

РЕВНОСТ

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.

Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!

Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.

Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя… тъкмо в теб.

До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.

Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.

Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…

И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.

– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.

Нима?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Дамян Дамянов

Източник: gnezdoto.net