АЗ СЪМ МЪРЗЕЛИВА МАЙКА
Докато работех в детска градина, съм виждала твърде много примери на родителска свръхопека. Особено добре си спомням едно тригодишно момченце – Славик.
Тревожните му родители смятаха, че седне ли на масата, синът им е длъжен да си изяде всичко. За да не отслабне. Кой знае защо, в тяхната ценностна система отслабването беше нещо много страшно, макар че ръстът и пухкавите бузки на Славик не предизвикваха безпокойство, поне що се отнася до телесната му маса. Не знам как и с какво го хранеха вкъщи, но той дойде в градината с видимо нарушен апетит. Дресиран от безапелационното родителско изискване „Трябва да си изяждаш всичко докрай!“, той дъвчеше механично и преглъщаше всичко, което беше в чинията му! При това трябваше да го храним, защото „той още не може сам“ (!!!).
За своите три години момченцето наистина не можеше да се храни самостоятелно – нямаше такъв опит. И ето че в първия му ден в детската градина го храня и забелязвам пълна липса на емоции. Приближавам лъжичката – Славик си отваря устата, дъвче, гълта… Трябва да кажа, че нашият готвач не беше кой знае какъв майстор на кашата. Кашата му беше „антигравитационна“: ако обърнеш чинията, тя си оставаше там въпреки законите на гравитацията, залепнала в плътна маса за дъното. Този ден много деца не пожелаха да си изядат кашата и аз прекрасно ги разбирах. Славик си изяде почти всичко.
Питам го:
– Харесва ли ти кашата?
– Не.
Отваря уста, дъвче, гълта.
– Искаш ли още?
Поднасям лъжичката.
– Не.
Отваря уста, дъвче, гълта.
– Ако не ти харесва, не я яж! – му казвам.
Славик се ококори от учудване. Той не знаеше, че може и така. Че може да иска или да не иска. Че може сам да вземе решение: да я изяде или да я остави. Че може да споделя желанията си. И да очаква, че околните ще се съобразят с желанията му.
Има прекрасен анекдот за родителите, които знаят по-добре от самото дете какво му е необходимо:
– Петя, веднага се прибирай!
– Мамо, измръзнах ли?
– Не, огладня!
В началото Славик се наслаждаваше на новопридобитото право да се отказва от храната и пиеше само компот. После започна да си иска добавка, когато яденето му харесаше, и спокойно да побутва чинийката, ако храната не беше сред любимите му. Вече можеше да прояви самостоятелност в избора си. Малко след това престанахме да го храним с лъжичка и той започна да яде сам. Защото храненето е естествена потребност. И гладното дете винаги ще се храни само.
Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня дълго децата си. Навършеха ли годинка, им връчвах лъжицата и сядах до тях. На година и половина децата ми вече се справяха и с вилица. Разбира се, докато навикът за самостоятелно хранене се сформира окончателно, се налагаше да мия и масата, и пода, и самото дете след всяко ядене.
Но това е моят осъзнат избор между „мързи ме да ги уча, по-добре бързичко да свърша всичко сама“ и „мързи ме да го върша сама, по-добре да вложа усилия в обучението им“.
Още една естествена потребност е да ходиш по нужда. Славик го правеше в гащите. На оправданото ни недоумение майка му реагира така: помоли ни да водим детето в тоалетната по часовник – на всеки два часа. „Вкъщи го слагам на гърнето и го държа дотогава, докато не си свърши всичките работи.“ Тоест тригодишното дете е очаквало, че и в детската градина, както у дома, ще го водят в тоалетната и ще го уговарят „да си свърши работата“.
Недочакал покана, той пълнеше гащите и дори не се сещаше, че мокрите панталонки трябва да се свалят, да се обуят сухи, а за това трябва да помоли за помощ учителката. Ако родителите отгатват, предусещат всички желания на детето, то още дълго няма да се научи да осъзнава потребностите си и да моли за помощ.
След седмица проблемът с мокрите гащи се реши от само себе си. „Искам да пИшам!“ – гордо обявяваше пред групата Славик и отиваше в детската тоалетна.
Тук няма никакво педагогическо вълшебство. Физиологически в този момент организмът на момченцето бе вече готов да контролира процеса. Славик усещаше кога му е време да отиде до тоалетната и стигаше до там самичък. Вероятно би могъл да го прави и по-рано, но вкъщи възрастните са го изпреварвали, слагали са го на гърнето още преди детето да е осъзнало тази своя потребност. Но онова, което е било уместно на една-две години, естествено, не бива да продължава и на три.
В детската градина всички деца започват да се хранят самостоятелно, да ходят до тоалетната самостоятелно, да се обличат самостоятелно и самостоятелно да си измислят занимания. Освен това свикват да искат помощ, ако не могат да се справят сами с проблема си. Изобщо не призовавам да пускате децата на детска градина колкото се може по-рано. Напротив, смятам, че за детето е по-добре до три-четири годинки да си остане у дома. Просто говоря за разумно поведение на родителите, при което детето не е задушавано от свръхпротекция, а му е предоставено пространство за развитие. Веднъж една приятелка ми дойде на гости с двегодишното си дете и останаха да пренощуват. Точно в 21,00 тя отиде да го приспи. Момченцето не искаше да си ляга, измъкна се от креватчето, заинати се, но майка му насила го върна в леглото.
Опитах се да разубедя приятелката си:
– Според мен още не му се спи.
(Нищо чудно, че не иска да ляга. Дойдоха скоро, у нас има с кого да си играе, вижда нови играчки – всичко му е интересно!)
Но приятелката ми продължаваше да го натиска със завидна упоритост… Борбата продължи повече от час и в резултат детето все пак заспа. Малко след него заспа и моят син. Много просто: когато се умори, самичък си отиде в креватчето и заспа.
Аз съм мързелива майка. Мързи ме да удържам детето в креватчето. Знам, че рано или късно, то ще заспи само, защото сънят е естествена потребност.
В почивните дни обичам да си поспивам. През седмицата работният ми ден започва в 6,45, защото в 7,00, когато отваря детската градина, първото детенце вече чака пред вратата, доведено от бързащия за работа татко. Ранното ставане е жестоко за една „сова“. И всяка сутрин, докато медитирам над чаша кафе, успокоявам вътрешната си „сова“ с мисълта, че съботата ще ми подари възможността да се наспя до насита.
Една събота се събудих към единайсет. Синът ми, на две години и половина, седеше и гледаше анимационно филмче, дъвчейки курабийка. Беше си пуснал телевизора сам (лесно е – само да натиснеш копчето), беше открил самичък и DVD-то с анимацията. Дори си беше намерил кефира и царевичните пръчици. И ако се съди по разпилените на пода пръчици, разления кефир и мръсната чиния в мивката, беше закусил благополучно и дори бе разчистил, доколкото е можал, след себе си.
По-голямото ми дете (то е на 8 години) вече не беше вкъщи. Вчера се съгласих да го пусна с негово приятелче и родителите му на кино. Аз съм мързелива майка. Казах на сина си, че ме мързи да ставам прекалено рано в събота, защото така ще се лиша от скъпоценната възможност да се наспя, която чакам цяла седмица. Ако иска да ходи на кино, ще трябва сам да си навие будилника, сам да стане и сам да се приготви. И ето го, не се е успал… (Всъщност и аз си навих будилника – сложих го на вибрация и през сън се ослушвах как се справя синът ми. Когато вратата след него се затвори, зачаках есемес от майката на приятеля му, че е пристигнал и че всичко е наред, но за него това остана зад кадър.)
Освен това ме мързи да му проверявам чантата и раничката за самбо, както и да му суша нещата след басейна. Мързи ме и да уча с него (ако той не ме помоли да му помогна). Мързи ме да изхвърлям боклука, затова го хвърля синът ми на път за училище. Дори имам нахалството да го моля да ми направи чай и да ми го донесе при компютъра. Подозирам, че с всяка следваща година ще ставам все по-мързелива…
Но децата претърпяват изненадваща метаморфоза, когато пристигне баба им. Тъй като живее далече, тя идва за цяла седмица. Големият веднага забравя, че може сам да си учи уроците, сам да си топли обяда, сам да си прави сандвич, сам да си подрежда чантата и да отива на училище сутрин. Сега той се страхува дори да заспива сам: баба му трябва да е до него! А нашата баба не е мързелива…
Децата са несамостоятелни, ако това е изгодно на възрастните.
Откъс от книгата на Анна Бикова „Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка““ от издателство „Колибри“
Източник: roditel