Любимецът на българското кино Апостол Карамитев се ражда на днешния ден, 17 октомври, през 1923 година в Бургас. Въпреки че баща му е пристанищен работник, още от малък Апостол е привлечен от киното и тетъра. Не пропуска прожекция или театрална постановка, ако има възможност за това.
Началото на творческия му път започва с постъпванет в двугодишната театрална школа на Стефан Сърчаджиев, а на 16 август 1947 година вече е стажант артист в Народния театър. Там работи почти 30 години.
Дебютира с ролята на Сергей Левашов в „Млада гвардия“ от А. Фадаеев. През 1951 г. завършва НАТФИЗ (по това време ВИТИЗ). В дипломния спектакъл „Както ви се харесва“ от Уилям Шекспир Апостол Карамитев изпълнява ролите на Орландо и Жак. Тогава снима и първия си филм – „Утро над Родината“. В периода 1966-1967 г. специализира режисура в Москва, Санкт Петербург, Прага и Варшава. От 1969 г. е доцент по актьорско майсторство във ВИТИЗ, където развива и преподавателска дейност.
25-годишен е, когато се жени за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат две деца – Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева.
Апостол Карамитев участва в 19 филма и множество театрални постановки. Сред известните му роли са тези в „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Рицар без броня“, „Бялата стая“, „Двама под небето“, „Един снимачен ден“, „Под игото“…
С Гинка Станчева в „Любимец 13“
„Любимец 13“ е първият спортен филм (осмият в кариерата на актьора) в игралното ни кино и улавя моменти на зараждащата се и по нашите земи футболомания. Гинка Станчева си спомня за снимките: „Апостол беше във вихъра си. Без никакви проблеми преминаваше от единия образ в другия. Сакаш близнаците се играеха от двама различни, много приличащи си актьори. Апостол казваше, че хъшлакът Радосвет, лошият близнак, му е по-лесен. Но то по принцип отрицателните герои са по-благодатни за актьорите, отколкото положителните. Ролята на хазяйката пък изигра майката на Захари Жандов – Елена Хранова. Страхотна двойка бяха с Карамитев…“
С Маргарита Дупаринова в „Мария Сюарт“ от Шилер, 1970-а
Френският режисьор Луи Дакен го нарича „Жерар Филип на народните демокрации“. Карамитев наистина е равен по талант на френската звезда, но пък в лицето му има нещо италианско – възкъдрава коса, тъмно лице с меланхолични очи и поглед, който може да бъде ту тъжен, ту прелъстяващ, ту експлозивно весел.
На 9 октомври 1973 г. Карамитев умира от рак по време на снимките на „Сватбите на Йоан Асен“.
Приживе Апостол Карамитев споделя:
„Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години. Завърших и режисура, а се захванах само с актьорска работа. И често пъти, когато трябваше да надхитрям режисьорите, за да прокарам актьорската си концепция, се проклинах, че станах актьор. А сега, когато гледам как моите студенти се опитват да ме надхитрят, ми става и приятно, и болно, че не съм успял докрай да ги убедя в моя замисъл, че той не е станал наш общ замисъл. Но мога много добре да ги разбера“.
„Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!“
„Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…“
Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човеку от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци. И е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен.
Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мене. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее. И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре.Може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка – но и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората… Както е казал поетът: „за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори…““
Източник: artday