Така си живях много години наред. Все чаках да започнат да ми се случват някакви по-хубави неща, но все не ставаше.
Помня, когато бях на 6, един ден баба ми ме прати за боза до близката сладкарница – счупих бутилката на улицата.
Прибрах се вкъщи, цялата обляна в боза. Друг случай: бяхме на море и майка ми беше купила на мен и сестра ми две роклички.
Аз много настоявах да нося торбата, горда от новата придобивка. Седнахме да се почерпим по случая. И чак когато се прибрахме вкъщи, стана ясно, че съм забравила торбата с роклите под масата в кафенето.
Искате ли още примери? Ще пропусна любовните неудачи в тийнейджърска възраст…
Нататък: когато в университета реших да помогна на приятелката си на изпита, изгониха мен – тя си остана, възползва се от подсказването, влезе, завърши (не без мое участие в подготовката й за изпити).
А после веднъж се срещнахме случайно: работех в една авиокомпания и се оказа, че тя има проблем с документите. Опря до мен – яви се на моето гише. Аз реших проблема по най-добрия за нея начин, за което пък после ме глобиха.
Така си минаваха годините…
Късметът вече е на моя страна
Все нещо се объркваше. Но един ден реших, че съм намерила любовта на живота си – Игнат. И късметът най-сетне ме е сполетял. Всичко беше прекрасно: оженихме се, заживяхме заедно – тъкмо бях взела апартамент с кредит. И поживяхме така няколко години, докато изплатя апартамента.
Една вечер се прибрах доста уморена вкъщи и… какво да видя? В моето легло се излежаваше друга жена! Него дори го нямаше в апартамента.
Когато се опитах да разбера какво става, тя най-нагло ме изгони от собствения ми дом. И при среща с Игнат, той ми заяви, че вече не живея в този апартамент – той го бил изплащал толкова години. Моля?
Нямаше такова нещо! Просто той правеше вноските, защото работеше в банка и беше по-удобно. Но беше успял да извърти нещата.
Озовах се на улицата!
След известно време се разведохме, като той намери адвокат, който се пребори апартаментът да остане за Игнат.Предадох се.
Бях свикнала да виждам добрата страна на всяко нещо и на всеки човек и не исках да променям възгледите си. Но как щях да се справям сега?
Обадих се на шефа си – в този момент работех в туристическа агенция. Обясних му, помолих го да ми съдейства да наема изгодно стая в някой хотел. Той уреди въпроса.
Но на третата вечер някой беше задигнал нещо ценно от стаята и, разбира се, обвиниха мен. Това вече ме разби.
Изгониха ме от хотела, изгониха ме от работа. А аз само „подвих опашка“ и се прибрах на село при майка ми. Тя беше заживяла с един изключително мъдър човек (баща ми си беше отишъл отдавна от живота). Казваше се Калоян. Той бързо спечели доверието ми и аз започнах да му разказвам на части живота си. Калоян само кимаше с разбиране. Докато един ден не ми каза:
– Късметът, дето го търсиш, не идва сам – трябва да го повикаш. Иска усилие, иска да разбере дали го заслужаваш.
И ме прати в близкия град при свой братовчед, който държеше доджо и имаше групи по джудо – аз щях да работя на длъжност секретар. Но постепенно започнах всяка вечер да оставам и да се занимавам по малко. След месец вече се чувствах по друг начин. След година бях нов човек. А след още две си позволих да напусна доджото.
Моят път
Това вече беше път, осеян не с лош късмет, а с балансирана поява на лоши и добри случки в живота ми.
Само че с лошите вече знаех как да се справям – често дори ги предотвратявах. А добрите – е, те бяха добре дошли! За миналото никак и не мислех: каквото било – било.
Не, никога не съм мислила да отмъщавам, колкото и да ме нахъсваха някои мои познати. Не е в моя стил, а и философията на бойните изкуства те учи как да приемаш случващото се винаги с полза за себе си. С някакво вътрешно удовлетворение.
Заживях живота си, спазвайки едно важно правило, на което ме беше научило джудото: да използвам силата на противника. Оказа се, че това много ми помогна да променя ежедневието си. Бойните умения не ми бяха послужили… до един момент, в който срещнах Игнат. Бях поканена на гости на един колега. Игнат също се оказа там – чиста случайност.
Беше с жената, която заварих в леглото си преди години. Но това не беше онази самоуверена жена, а едно сплескано същество, което очевидно не живееше щастливо. Тя се опитваше да не ме гледа – очевидно с годините й беше останал горчив привкус в устата от онази случка. Аз пък отидох и я заговорих. После пак се озовахме в различни компании, докато в един момент не чух силни гласове…
Суматоха
Игнат я беше хванал за косата, а после й посегна – удари й шамар. Да, там, пред всички. А това очевидно беше ежедневие за тази жена и тя просто стоеше като жертва в ръцете му.
Дори не усетих как се озовах до тях. И как само с една хватка принудих Игнат да я пусне. Той шокирано ме погледна и тръгна да налита на бой. Тогава вече го цапардосах – нямах друг избор. Той или аз.
В този момент цялото помещение гръмна в овации. Всички сякаш отдавна бяха чакали този момент. Имах чувството, че изпитваха удовлетворение заради всички моменти, в които Игнат е бил груб с тях. Честно казано, не се чувствах победител, но все пак удовлетворение имаше.
Нали ви казвам? Животът ми започна да се пренарежда. Сега съм нов човек. И не се питам кога ще ми дойде късметът – просто не се държа като загубенячка, не чакам нещо хубаво да ми се случи, а си ловя прекрасни моменти сама.
Вече имам чудесно семейство и съм доволна от работата си, а някои от старите ми познати, които все ми казваха, че съм Марко Тотев (поради липсата на късмет), сега са възхитени как всичко се преобърна и късметът започна да работи за мен. Дори ме карат да напиша книга. Е, каква книга? И едно изречение е достатъчно: „Две години в едно доджо преобърнаха погледа ми към живота“. Това е.
Р. Ц., Варна
Източник: novinibg.net