Васил Михайлов: “Извоювал съм си правото да казвам истината на хората в очите”

Васил Михайлов е роден на 6 април 1938 г. в Стара Загора. Произхожда от семейство на тракийски бежанци от Мараш, Западна Тракия. Средно образование завършва в родния си град в Пето средно училище. Три години е шлосер-матричар в завод „Светлина“. Завършва „актьорско майсторство“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Желчо Мандаджиев.  До 1966 г.  г. играе в Хасковския театър, а от 1967 г. досега е във Военния театър. Над 250 са ролите му в театъра и киното. Най-голяма популярност му носи изпълнението на Капитан Петко Войвода в едноименния телевизионен сериал.

Носител е на десетки награди и на званието „народен артист“. Почетен гражданин на Стара Загора.

На 8 февруари 2018 г. Съюзът на артистите в България обяви, че „Икар“ за цялостен принос ще бъде присъден на Васил Михайлов. На следващия ден обаче, той съобщава в интервю своя отказ от наградата в знак на протест срещу състоянието на българския театър и липсата на достатъчно държавна грижа към този вид изкуство.

Господин Михайлов, като наближите Стара Загора, натискате ли повече педала на газта? Какви са спомените Ви за родния град?

Още от Чирпан натискам педала, а от Богомилово съвсем ми замирисва на Стара Загора. Докато карах кола, даже намалявах хода, за да се порадвам на местата на моето детство. Минавам от там дето съм крал череши заедно с моя приятел Стефан Германов, който също е актьор. Сега между Богомилово и Стара Загора вече няма голям мегдан, но там ходехме да крадем череши. След това виждам ВЕЦ-а. От горната му страна беше нашето лозе. Поглеждам нагоре, където с баща ми веднъж отиваме да берем череши. Вървим край тръбите и гледам голяма тумба цигани  берат нещо по баира. „Какви събират, татко?“ – питам го, а той ми отвръща: Риба берат, риба“! Напълнихме кошницата с риба, а черешите зарязахме. Оказа се, че като прелеят тръбите, с водата изскача и риба, види се от язовирите…

Сетне пресичам булевард „Цар Симеон Велики“, който така кръстихме заедно с Митрополит Панкратий. Правеше водосвет и като ме съзря, натопи повече китката и баят ме поръси за здраве. Бяхме приятели от Великото народно събрание…

Като легна вечер и не мога да заспя и искам да се умиля, започвам да си мисля за стария си квартал, където съм живял в Стара Загора. В моето детство градът свършваше до казармите, сега гдето кметът Живко Тодоров направи прекрасен парк. Там ходихме да се къпем в един басейн. И почвам да си мисля за комшиите: срещу нас – бай Пейо Даракчията, след това леля Стефанка, след това Ботьо – моториста, от другата страна – бай Иван Железаря, брат му – бай Марин, след това – брат му Стоян, след това – бай Вълко… Имаше една дъскорезница, в която живееше директорът на училището и отсреща й – леля Донка, след това Петър Калпазанина, моргата на болницата, циганите на ъгъла. Всичко си представям като цветни платна. И батьовците, които ме учиха на мръсотии и на футбол. По едно време единствен имах топка. Двамата ми братя бяха в казармата – единият го убиха. Той ми беше подарил футболна топка, каквато никой нямаше. Вземах от мама два конча от чорапи за наколенки и един каскет на баща ми и се пазарях: “Ако играя вратар – ще ви дам топката“. И така, много ми е мило.

Със Стара Загора са свързани първите ми закачки с момичетата. Първият път бай Иванчо Гърбавият като ме хвана в петмеджийницата с кака Радка, ама бяхме 5-6 момчета и един бати ни учеше… Махалата – казанкалиите ме е учила на всички шашкънлии.

А как си живеехме?! Цялата улица където сега минава край блока на БКП-то и отсреща имаше дере. От едната ни страна кака Донка като сготви нещо и се провикне да пита майка през дерето: “Велико, какво готви ма?“ Мама рече например кюфтета. „Прати по Васко да ги опитам, пък аз съм правила днеска баница да я видиш каква хубава стана“. Това беше цял живот.

Като малък са ме гледали отсреща в тяхната изба на хладничко. Слагали са ме в дървено корито – нощви, в които се меси хляб и майка ме е люлеела. Аз съм изтърсак. Прероден съм. Мама беше от Нова Загора. Беше завършила Стопанска гимназия със шев и кройки и френски език. Татко ми е от Одринско – тракийски бежанец. За пътната врата ми бяха дали ключ – един голям, който не ми го връзваха на врата, а го държах в ръка с поръчение като започнат бомбардировките, да тичам да отварям в стаите прозорците, за да не се счупят. В двора имахме и бункер. Бати Стефко – първият ми братовчед, който беше майор, първи влизаше в бункера, защото знаеше какво следва. Хвърлиха бомби в „Пиперка“ и ходихме да ядем без пари мармалад, защото бяха пръснали буретата. Тогава си загубих галошинките.

От 6 клас на прогимназията започнах да работя по улиците: аз, Стефан Германов, Живко, който сега е в Америка. Правихме улеи за бордюрите. На десния тротоар на улица „Августа Траяна“ аз съм вземал шкартото т.е. наклона. В 8-ми клас свирех на тромпет в Трета мъжка гимназия и бях по забавите. Като карахме през деня количките с пясък и чакъл, си плюехме на ръцете. Веднъж на забава, поканих едно момиче да танцуваме. Тя като стана по рефлекс си плюх на ръцете преди да я хвана… Тя се обиди…

Първо учих в „Теофано Попова“. Колкото пъти мина от тям, все се разревавам. Кунка Пачилова ми беше първата учителка. Първото момиче, по което се загледах, беше Фатмата – дъщерята на баняджията, дето го осъдиха на смърт, щото бил шпионин. По едно време ходихме в Образцовото училище. Прогимназия карах в Трето средно, след това продължих в Пето. Осми клас карах пак в Трето – бяхме отделни паралелки момчета и момичета. Като бях в девети клас направиха Пето средно гимназия и за пръв път събраха в клас момчета и момичета. Големи калпазани бяхме. Първият срок имахме 120 двойки. Ботьо Зафиров ни беше класен и щеше да ни изтрепе, миличкият. Как е възможно?! Ние гледаме и не чуваме. Чудим се само как да си доближим коляното до коляното на момичето…

След като изкарах две години войниклък – в Стара Загора и Пазарджик, набираха комсомолски набор за работници в завод „Светлина“. Аз, Митко Димитров Янкито, още няколко други момчета започнахме работа. За една година стигнах пети разряд и взимах 700-750 лв. заплата. След като завърших ВИТИЗ взимах 63 лв. чисто. В завода станах партиен член. Тук карах кандидат-партийното си членство. Поръчителка ми беше личният състав на „Светлина“ Гена Тихова. От завода започнаха да набират млади хора да продължат висше образование. И тъй като имам много висока диплома, избрах си специалност „Кино машини“ да следвам в Съветския съюз. Трябваше да се явя на изпити в София. Отивам със Стефан Германов, който кандидатства във ВИТИЗ. Гледах малко изпити и му казвам: “Муши, (от мошеници, както се наричахме) аз ще вляза тука. Без подготовка, но със самочувствие, защото бях играл в няколко самодейни театри, явих се на изпитите и ме приеха. През третата си студентска година във Военния театър играех в три пиеси, а във ВИТИЗ – съм изиграл 9 пиеси. Казвам го за младите, които изиграят по една роля и се правят на артисти.

Колкото по остарявам, по-мъчно ми става за моя роден град. Макар че няма нищо общо със старата Стара Загора, ама става още по-хубава.

Къде започна театралната Ви кариера?

В Хасково, където изиграх 16 главни роли, втората от която на Ричард ІІІ, „Майстори“, „За мишките и хората“, „Океан“, Аристократи“ на Пагодин и т.н. Асен Шопов ме поиска. От големите само той още е жив, да е жив и здрав дълги години. Другите велики, с които съм работил много са Леон Даниел, Вили Цанков, Крикор Азарян. По едно време се бяха събрали с Иван Добчев всичките във Военния театър. Великолепни неща се сътвориха.

Вие сте от класа на проф. Желчо Мандаджиев, нали?

 Да така е. Когато бях във втори курс Леон Даниел поиска един актьор на мястото на Петър Златев, който замина със съпругата си в Австрия. Отидох във Военния театър и започнах. Когато завърших третата година в Хасково, Асен замина са София и разбрах, че ще се пръсне съставът. През 1966 г. Хасковският театър с една група от нашия клас и Добричкият театър бяха най-добрите театри през цялата година. Там бяха Климент, Жоржета, Петър Вучков, Мариана Аламанчева…

Как се чувства един войвода на 80 години?

През последните месеци много боледувах. Моите малки две фъстъчета, внучетата ми все се катерят по мене да си играем. Имам голям внук на 29 години – Васил от големия ми син Александър. И той е 1,90 висок. Може да ме изнесе от стаята като говоря много, но с малките много обичам да се занимавам. Носят ми вирусчета, пък имунната ми система е доста скапана, макар че докторите казват, че нямам нищо общо с възрастните.

Поигравам в три театъра пет пиеси – „199“, Народния и във Военния театър. Спортувам, плувам всеки ден.

От Вашите 80 житейски години колко сте подарили на театъра?

На театъра – 58. В киното имам точно 96 участия. Едно момче от Сливен ми води статистика и ми я съобщава. Драмата е, че преди демократичния преврат са 90, а след него – само 6. Последната ми роля е малка, но много значима, във „Възвишение“. Харесвам във филма само мене си и Димитър Общи, който е много хубав артист. Първото ми участие във филм е в „Хроника на чувствата“, който снимахме в Стара Загора. Голямото ми участие е в ролята на поп Сава Катрафилов в „Свобода или смърт“. В телевизията имам около 80 телевизионни театъра. Още през 1967 г. изиграх Нягол в „Албена“. В театъра ролите ми са 100-тина. Едно връз друго имам над 250 роли, а представленията са стотици. Преди да отида в София имах по 29 представления на месец.

Господин Михайлов, изиграли сте много роли на велики мъже. Какво „откраднахте“ от тях?

Да, да, 11 души имам на паметници. Като се почне от поп Сава Катрафилов, в град Елена има негов паметник, Кубрат, кан Крум, Стамболийски и Стамболов, Дантон, Сократ, Капитан Петко Войвода… Откраднах самочувствие, което не ми дава право примерно да получа определената ми награда за тази година от Съюза на артистите в България. Не можеш да играеш Петко Войвода и да вземеш тази награда! Вървиш по улицата и не можеш да хулиганстваш, да приказваш бадева приказки! Не можеш! Даже някой не ми позволява да играя комедийни роли.

Най-големите ми постижения в театъра са в комедийни роли. Първата ми национална награда е за Човекът от „Сизве Банзи е мъртъв“, където жена ми не можа да ме познае на премиерата, докато не проговоря. На мен ми дадоха първа награда, на Стефан Данаилов – втора, на Асен Кисимов – трета… това на Първия национален преглед във Враца. Даже и в романтично-любовната пиеса „Брудершафт“, която заедно със Стефка Янорова ще представим на 2 май т.г. в Стара Загора ще видите, че обичам да се чекна и да забавлявам хората.  Играя по начин, който не всеки може да си го позволи, защото си говоря с публиката, каквото тя иска.

Вашата слава и всенародна любов дължите преди всичко на ролята на Капитан Петко Войвода. Той Ви направи легендарен, отвори Ви вратите за всеки български дом, станахте модел за поведение, за морал, за достойнство.

Най-важното е, че не остарява този филм. Първият ми шанс беше, когато случайно попаднах на изпитите във ВИТИЗ и ме приеха да следвам. Вторият ми шанс беше, че поискаха актьор във Военния театър и професорът ми прати мене, въпреки че бяхме и двамата „овни“ и остри камъни… Третият ми шанс беше да отида при Асен Шопов в Хасково, защото Христо Христов ме искаше в Пловдив. Даже бях разпределен за Капитан Браво в пиесата „Почивка в Арко Ирис“. И разбира се, един от най-големите ми шансове беше ролята на Капитан Петко Войвода. Трябва обаче да си готов за шанса.

Мисля, че имам и по-добри роли от Петко, но шанс е да изиграя този невероятен човек с много богата биография. Защото едно е да играеш Кубрат, но той беше в една само серия, един откъс от живота на хана, когато вече умира. Докато Петко обхваща от 17-ата му по 56-ата му година. И вътре има всичко. И когато ролята е близко до мен – аз съм тракиец, баща ми също, и когато попаднеш на такива творци като режисьора Неделчо Чернев и оператора Димо Коларов, успехът ти е гарантиран. Бати Димо е оператор и на „километрите“, и на „Козият рог“… всички добри филми. И там можеш да намериш тънкостите в занаята. Материалът ти дава възможност. И разбира се е много рискувано, както Джингиби. Филмът не стана. Всъщност стана, но само за забавление на децата, но малко прекали Вили Цанков. В Германия го харесаха и се радваха на Илия Добрев, Бог да го прости, но тук Илия три години не излизаше от притеснение, че не харесват филма.

Два пъти отказвах да играя Петко Войвода, защото бяха готови само първите три серии, а те са доста повърхностни и експозиционни, а останалите не бяха написани. Книжката за Петко е малка, а в новите издания има и моите снимки. Вече паметниците за Капитана станаха от 14 на 27 и два от тях са в чужбина. Скулпторът ми казва, че последните все повече приличат на филмовия герой. Де факто, Петко има само две снимки. На едната е със светли очи, на другата – с тъмни. Всъщност кой го знае какъв е бил в действителност?

Три години в Хасково съм живял до паметника на Петко Войвода. И все се питах защо са го наричали капитан, но не попитах баща ми, който е от Александруполис. На 30 км от него, почти на българската граница, е родното село на Петко – Доган Хисар, но по въздуха е много близо. Не може татко ми да не е слушал за този човек, но на, не е станало дума.

Направихме 12 пълнометражни серии по час и 20 минути. Снехме ги и ги озвучихме за 2 години.

Идва Николай Хайтов в началото да ме навива да играя Петко Войвода. Аз се дърпам, макар че имах вече изиграни 5-6 филма по негови разкази – “Лодка в гората“, „Кучета“, „Делвата“, „Козият рог“… Николай все ми викаше: “Ти ще видиш какво ще стане, ти сега недей гледа, ще видиш какво ще стане… Първите серии съм написал като читанка – как се става хайдутин…“ И почнахме да снимаме по 10 серии на ден. На третия снимачен ден ми се роди малкия син. Снимаме нощни снимки  в Долен, чак до Гоце Делчев. Връщам се в София с очакване жената да роди. Тогава нямаше телефони, викам отдолу…

Правя парно и от притеснение и умора, тръгвам за в къщи и се блъскам с една кола, слава Богу без големи последствия. От там карам колата в ДЗИ, в сервиза, вземам такси, защото в 1 часа трябва да съм на снимки в метоха на Рила. Едва в 3 часа пристигнах и разказвам патилата си на Неделчо Чернев. Той заекваше, но започна да плаче и да псува кой ме е пуснал с моята кола. „Ако беше се утрепал, 5 800 000 лв струва филмът, кой ще  ги плаща?, нареждаше Неделчо и ревяхме и двамата.

Някъде по средата на снимките Добри Джуров, който беше министър на отбраната и „колеше и бесеше“ в ЦК на БКП разпореди да му монтират една серия от филма. Защото военните много ни помагаха – и на „Аспарух“ и на „Време разделно“, на „Хан Крум“ участваха 7000 души. В „Петко Войвода“ играеха 27000 войника. Монтираха му една серия и той споделил с жена си: “Ще стане!“ А Николай Хайтов направил изявление: “Страхотно! Васил Михайлов се носи по екрана като облак!“

Стана тъй, че филмът беше готов, а нямаше кой да го пусне по телевизията. Тогава генерален директор беше Иван Славков, Бог да го прости, който беше с Людмила Живкова в Мексико. Тя там се разболя. И няма кой да го гледа и кой да го пусне, защото по-дребните, които го гледаха, се уплашиха. Защото във втората част Хайтов гази в дълбока вода. Измеренията за власт, народ, робство, любов, смърт, вечните човешки категории започнаха и „малките“ се уплашиха. Имаше такава реплика „Цар като те накаже и Господ не може да ти помогне“, или „научи ли се един народ да вика на царя си щъ, щъ…“, или „тя една муха винаги ще намери лайно, на което да кацне“… Т.е. изплашиха се от темата и където ходеха за предизборна агитация, все питат какво мислят за Петко Войвода…

Иван като се върна, два дни гледа по 6 серии и каза :“Пускам го! Да се снимат всички предстоящи срещи и да ми се докладва“. Знаеше предварително какво ни чака. Два пъти е спиран филмът от ЦК. Трябваше да излезе на 3 март 1981 г., излезе през май.

На първата среща в село Бор, Троянско, посрещат екипа ни с 6 мотора ескорт. Вместо цветя, поднасят една табла с ракия. Направили трибуна, всички облечени в народни носии. Прозорците, къщите окичени с килими и китеници… Имах преди това около 50 творчески срещи, но за първи път трябваше да говоря на площад. И вместо да говоря, започнах да пея „Горице ле…“ Като ревнаха жените, започнаха да ме даряват с чорапи, пешкири и така над 1000 пъти.

Наскоро бях в Стралджа. Децата вече не ме познават, но като разберат кой съм, идват да се снимат. След като говорих и пях на площада, не мога да си тръгна.

Защо напуснахте Великото народно събрание?

Сега е лесно да си бесепар, лесно е да си седесар, лесно е да не знаеш къде си. На последните президентски избори един уважаван от мен човек ме пита като бивш политик: “Какво става бе?“ Ами две двойки комунисти се състезават за президент и вицепрезидент – му отвърнах. Т.е. тази дълга история някак си ни формира в една посока и трябва да минат явно много години. Всички с кръвта си сме от едната страна. Защото не може да има силно дясно движение?

Защото няма нормално богати хора. Тези, които са забогатели, са забогатели аутсайдери, хора с перде. Богатствата им не са придобити честно. Нормално богатите хора правят университети и тука и в Румъния. Най-богатият американец храни бедни хора, защото знае, че 300 поколения напред имат какво да ядат. Но там не дундуркат потомците си, а ги карат да работят от нула нататък. Ето тук е сбърканата работа. Жалко за децата ни, които са родени след най-новия преврат на 10 ноември. Ние не ги учим на нищо друго, освен да се разделят на такива и такива. А те и едните и другите все една майка ги е раждала и нямаме посока. Затова избягах от Народното събрание, защото още от втория ден започнаха тези идиотщини в Народното събрание.

А бяхме 58 души хора на духовността – артисти, писатели, лекари, художници. Някой трябваше да ни поведе. Но големите тогава Луканов, Лилов, Костов се оказа, че е също изкуствено направен, – те не даваха път на новото поколение, което иска промени. Парите бяха изнесени… Сега страната ни върви по инерция. Растежът ни става за сметка на данъците, а колко е голям сивият сектор. Срам ме е да назова имената в голямата прослойка. Т.е. много хора не си плащат данъците и това ме обезкуражава. И държавата ги глези и ги гали защото няма система.

Участвал съм в създаването на три закона: за защита на българската култура, за авторските права и за договорната система. Не се спазват. Хората отдолу се гаврят с тези закони. Вили Цанков, Стоян Попов, аз, Тодор Колев и Реджеб Садък бяхме създали закон за театъра и го разпръснахме по банките, но тогавашният министър на културата – цигуларят Димо Димов и синдикалистът Стефан Илиев не одобриха този закон.

Господин Михайлов, в днешно време какво Ви ядосва най-много?

Благодарение на Община Стара Загора държавата ми запуши устата. Благодарен съм. Пратиха 12 листа обяснения и предложения в Министерство на културата и аз съм първият, който получи национална награда за високи творчески успехи. Вежди Рашидов ме награди с тези 700 лв и му благодаря.  А не пенсия, защото аз си имам пенсия. Върнаха ми всъщност полагаемото ми се за званието „народен артист“. Защото за „народното артиство“ по 100 лева на месец, за изминалите 30 години да баят пари, плюс 34000 лв заплатата ми от Народното събрание, която не съм си я взел.

Не си ги взехме Нешка Робева, митрополит Панкратий, Светлин Русев и аз. Беше ме срам да вземам от две места пари, тъй като бях на щат във Военния театър. Бях записал 181 човека депутати да не си вземаме заплатите, да дадем пример в първото Велико народно събрание за демокрация, но… Отидох наскоро да ги диря тези пари, за да ги направя дарение, но били загубили давност. Освен това в театъра ме водят на половин бройка. И питам държавата с коя половина да играя – с горната или долната? Пак наскоро разбрах, че филмът „Капитан Петко Войвода“  е свален от Фейсбук  един милион пъти. Има закон, който не се спазва. На мен може да ми се падат по 50 стотинки, но това прави много пари, които не са крадени, а заслужени. Но, законът не се спазва.

Запушиха ми устата, но не млъквам. Не заради мене, а заради другите.

Аз самият съм си закон, вече. Преживял съм всичко. Извоювал съм си правото и спокойствието да казвам истината на хората в очите: съжалявам, но не желая да разговарям с вас; съжалявам, от вас не мога да взема пари; съжалявам, но не мога да взема наградата, която сте ми пригласили… И всичко правя по някакъв начин да покажа на внуците си, които растат около мен, че дядо им има достойнство.

Имате ли дълг към семейството си, към децата и внуците си?

Гледам по-малко да говоря за тях, заради жълтата преса. Аз не чета писанките й, но като ми кажат се дразня. Снели са ме до нас. Бяха ми забранили да ям месо, но минавам край кебапчийница и ми замириса хубаво на кебапчета. Купих си две кебапчета с половинка хлебче без да ме види никой и това струва 1,80 лв. Вадя си стотинки да платя точно. Шашкъните са ме издебнали, фотографирали са ме с текст, че гладувам и си броя стотинките. От Канада ми се обаждат българи и ме питат: “Как сте, господин Михайлов, чухме, че сте зле. Ние тук сме единни и можем да Ви помогнем“.

Казах им, че няма такова нещо. Но когато и втори път се случи, направо полудях. По куриер получавам 200 лв в театъра. Отказвам ги, защото зная, че никой не ми дължи нищо. Обаждам се на телефона на някаква жена, която ми каза, че много ме ценят и обичат и с друго семейство са събрали парите и ми ги изпращат да посрещна празниците. Дадох ги на едни деца. Това хем ме прави много силен, хем ме прави убиец на такива мискини.

Горд съм, че имам двама сина, двама внука и внучка. Големият Васил е на 29 години. Той ме пази вече от тия, дето пишат глупости. По-малкият Юли е още по-проклет от мене, страхотен характер. Един ден ме гушка и ме пита: „Дядо, много ли е трудно да си дядо?“ Щото ме вижда, че вече едва кретам с бастуна. Сега малката Али -от Валерия като каже: “Дядо, много те обичам!“ и аз се разтапям. Приспиваме се заедно- тя ме държи за едното ухо, аз -за нейното.

Имате ли определение какво е щастието?

Щастие е да си по-дълго време здрав. Децата и внуците ти да са здрави и да те обичат и когато пораснат.

 Как Стара Загора ще отбележи Вашата кръгла годишнина?

 Празнувал съм много и затова казвам стига толкова. За мен всяка премиера, всяко представление е празник. В Стара Загора съм си чествал 60-ата годишнина много яко със страхотен спектакъл. Тогавашният кмет ни даде обед във Военния стол. Присъстваха всичките ми приятели от страната и от града. По повод 70-ата ми годишнина направих поредица от тържествени представления. На сцената на операта представихме „Завещанието на един целомъдрен женкар“. Получих много армагани. Пак се черпихме с колеги за младостта, за това че ме търпят, за това, че играят на моето ниво. Не е лесно да се играе с мен. То е и много лесно и много трудно.

Зная, че не изглеждам още възрастен човек, но трябва да призная, че всичко това ми струва усилия и може би не до там радостни мисли, че човек е остарял. Сега си мисля за децата и внуците, на които трябва да направя празник.

По повод на този мой ден, колкото повече се приближавам до него, ми става все по-мъчно за моя роден град. Ще дойда по повод тази моя кръгла годишнина на 2 май и ще направим един спектакъл в операта. Когато имам празник ми се иска да раздавам. Малко радост искам да дам на хората, които обичат да ходят на театър – моите съграждани, които ме помнят. А тези, които не са казали на децата си кой е Васил Михайлов да им кажат и да ги доведат на театър. Спектакълът ще бъде само за хора, които обичат да ходят на театър. Играем със Стефка Янорова, която също е старозагорка.

Това е последната ми роля, която съм направил в „Брудершафт“. Вече съм получил няколко награди за тази роля. Радостно ми е да изиграя тази романтична комедия за онези, които обичат хубавия театър, а не да гледат Петко Войвода. Ще бъдат раздадени безплатни покани, на онези, които искат да се срещнат с моето изкуство. Това ще бъде голям празник, моят подарък и моят поздрав към Стара Загора по повод 80-ата ми годишнина.

За Стара Загора Вие не сте само големият артист и Почетен гражданин. Вие сте любимият син, чакан, желан и обичан голям човек и приятел от старозагорци. Вие сте гордост на този град. Какво ще им пожелаете?

Човек може да стане и на 200 години, достатъчно е да има любов. Т.е. пожелавам на всички любов – искрена и сърдечна. Да се гордеят, обичат и залягат за Стара Загора, който наистина е най-доброто място за живеене. До скоро!

Росица Ранчева

Източник: dolap