Всеки от нас се е влюбвал, обичал е от цялата си душа и сърце. Мнозина са се опитвали да намерят подходящите думи за любовта и да я излеят на белия лист под формата на стих. Поезията винаги докосва най-фината струна на човешката душа! Насладете се на няколко стихотворения на брилянтния Христо Фотев, посветени на любовта.
ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ …
Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка… Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист… Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни… Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си… Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого –
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.
ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ …
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.
И толкова далечно – като теб.
ВЪЗХВАЛА НА ЖЕНИТЕ
Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи –
узрял за вашата любов…
Срещу ми – с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън…
Как страшно светеха – и нежно –
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми – мощно –
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра – денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви – но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви – и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни –
тревистия ви тъмен глас!
Докрай – през всичките сезони
и възрасти… Ах, как блестят
коремите ви – златни брони
срещу самата моя смърт!
И всичко – дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост – дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят – и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен…
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно – спаси ме!
И вий – коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх… За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете – всичко ще призная –
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб –
мъж винаги… Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави… Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти… И да блестят
коремите ви – златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов…
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!
Източник: gnezdoto.net