Автор е Недялко Йорданов, написва го в памет на Стефан Данаилов.
Много истинско!
ДОВИЖДАНЕ
на Ламбо
Сам ли поиска да си отидеш?
Толкова хора… Но как да ги видиш.
И търпеливо всеки очаква…
Някой мълчи си … Друг пък проплаква.
Мръзнат лицата… Мръзнат ръцете.
Стискат стръкче от бялото цвете.
Нито е митинг… Нито протест е.
Няколко часа… В театъра влезте.
И стъпалата… И фоайето…
Там… Във ковчега… И снимката… Ето…
Как се усмихваш… И сякаш си тука.
Можеше още… Но тръгна… На слука.
Как да попитам сега къде си…
Сцената спусна черни завеси.
Кое е истина? Кое измама?
Дали те има… Или те няма…
Как да узнаем тази загадка
като съдбата е толкова кратка.
И в крайна сметка… Уви, така е
всеки от нас ще я узнае.
Бедни… Богати… Крадци… Политици…
Колко сме глупави… Смешни амбиции.
Миличък… Няма те…Ти ни показа
колко е жалка всяка омраза.
Там… На леглото… как ми шептеше…
Нищо не чувах…. Това ли беше?
„Само любов!“ И последното свиждане…
Махна с ръка… И аз махнах… Довиждане…
3 декември 2019
5 ч.50 м. сутринта