Вървял си по пътя един стар мъдрец и се любувал на природата. По някое време минал покрай нива, на която работел един селянин. Човекът бил грохнал от работа, изморен и потен и едва стоял на краката си.
Мъдрецът се спрял и го заговорил:
– Хей, човече, ела да поседнем на сянка и да си поговорим. Хем да си починеш малко.
– Не мога, трябва да работя. Денят вече преваля, а аз имам още толкова много работа.
– Защо работиш толкова много? – попитал старецът. – Спирай да си почиваш отвреме на време. Погледни колко е прекрасен денят!
– Не мога. Нямам време да се наслаждавам нито на деня, нито на живота. – отговорил мрачно човекът.
– Но защо се обричаш на всичко това? – недоумявал старецът. – Така пропускаш щастието…
– Нямам време за щастие! Аз трябва да се трудя и да страдам, за да осигуря щастие на децата и внуците си. Моят дядо е правил същото заради моя баща, а моят баща е страдал заради мен.
– А някой от вашето семейство бил ли е щастлив? – полюбопитствал странникът.
– Все още не, но моите деца и внуците ми сигурно ще бъдат! – възкликнал човекът и отново се захванал за работата си.
– Виж, приятелю… Позволи ми да ти дам един съвет. Неграмотният не може да научи никого да чете. Нито къртицата може да възпита орел! Така че, най-напред се научи ти да бъдеш щастлив, за да можеш да научиш и децата си на това.
Притчата е част от сборника „ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА. 150 ПРИТЧИ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА„, издателство Гнездото
Източник: gnezdoto.net