Замисляли ли сте се скоро кои сте всъщност? Въпросът е общ, а отговорът – твърде сложен, но все пак… Говоря за онова вътре във вас, което определяте като своя сърцевина, най-дълбоката и само ваша същност…
Някой беше казал, че е наше само онова, което няма да загубим при корабокрушение. Ето ни: на самотен остров, на висок връх, в дълбока пещера… няма никой освен нас (не и човекоподобен). Тогава – кои сме ние в този момент?
Когато съблечем ролите – на професионалист, родител, съпруг, съпруга, дете, приятел, гражданин… какво остава? Кой си ти, когато никой не те гледа и оценява?
Може би си желание. За свобода, за радост, за летеж… Може би си чувство. Любов, удоволствие, мир… Може би си идея. Любопитство, творчество, стремеж… Може би си мисъл? Не, първо изхвърли мислите за задълженията, задачите, очакванията. Това все още са онези роли. Отвъд тях, за какво мислиш? За смисъла на живота? За смисъла на точно твоя живот? За това кой си и кой всъщност мечтаеш да бъдеш?
Кое в теб и за теб (не за тези около теб, изрично напомням) те кара да се ухилваш до уши? Кое вълнение държи съня, храната, делника далеч от теб? Кое твое нещо ти носи дълбоко удовлетворение, наслада, смисъл? Кое в себе си харесваш най-много и ти се иска да го проявяваш, дори когато няма кой да го оцени?
Страшно би било, ако след събличането не остане нищо. Страшно е, ако години наред не си хранил душата си и тя се е мумифицирала. Тогава със сигурност са ти нужни роли, хора, предмети, някой извън теб да ти придава стойност. Да служиш на някой друг, защото си забравил (или не знаеш) как да обичаш себе си…
Кой си ти? Цяла вселена или черна дупка? Погледни там, вътре, без страх. Защото дори и отговорът да не ти хареса, е много важно да го знаеш. Само когато го видиш и разбереш, можеш да го промениш или да го удовлетвориш. Никой, повтарям – никой няма да дойде и да запълни бездните ти! Може временно да ги пълниш с любов, страст, работохолизъм, предмети, служене, пристрастеност… но ти самият вече трябва да си разбрал колко временен е ефектът. Няма външно запълване това, което само ти можеш да напълниш. А имаш шанс, който започва с отговора на въпроса: „Кой съм аз и какво наистина искам?”
Не ми казвай, че светът изисква от теб да бъдеш определени неща и нямаш пространство да бъдеш себе си. Оправдания! Животът си е твой и, между другото, не е чак толкова дълъг. Така че каквото и да иска от теб светът, ти си се съгласил да му го даваш. Но правилата винаги могат да бъдат променени…
На онзи самотен остров – какво ще направиш? Дали ще оправиш възела на вратовръзката си или размазания грим, дали ще потърсиш телефона за съобщения или ще седнеш умислено на пясъка с тревоги за децата?…
Или ще се затичаш бос по брега, крещейки с цяло гърло: „Аз съм!”?
Вижте повече за Антония Нотева и още статии от нея
Източник: gnezdoto.net