Легендарният български войвода Петко Киряков, пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, но и други балкански народи е роден през далечната 1844г. в с. Доган Хисар. Житейската му история е сякаш извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм.
Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големия му брат заедно с негов братовчед. Около младежа се събират и други отмъстители, които овъзмездяват нечуваните жестокости на поробителите. Постепенно Петко се утвърждава като лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.
Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ в легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптиета, башибозук, често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа въпреки, че почти винаги са по-малобройни от противника. Това е доказателството за естествения тактически талант на Петко войвода.
Славата на Петко Киряков се разпространява далеч извън пределите на юнашката Родопа планина и родната му Тракия. Из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета, действаща на едва часове път от имперската столица, поставя на колене турската власт. Вероятно затова през 1864г. гръцкият революционен комитет, готвещ въстание на о. Крит, се обръща към него с покана да слуша лекции във военната академия в Атина. Там Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Гарибалди и заедно с него организира славната „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си при боевете получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова.
Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.
Паметникът на капитан Петко войвода в Хасково
Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869г. начело на чета се връща в Тракия. Четата му води много успешни сражения срещу турците. През 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Пашата в Одрин само двадесет и четири часа след това освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година каймакамшът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината се структурира със свои бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“ подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.
Петковата чета временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
През юни 1879 г., след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от ген. Скобелев. Той също е приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст и с голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава имението, за да уреди живота си в България.
На следващата година капитанът се се заселва във Варна, където се жени за Рада Кравкова от Казанлък, която впрочем е от котленски род на известния капитан Георги Мамарчев. Това е вторият му брак, след като по-рано се жени за Елена, гъркиня от Енос или Кешан, от която има син и може би дъщеря, с която живеят в Ипсала, докато излиза хайдутин.
Голяма е ролята и значимостта на Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Турция се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия, ратуваща за целокупна България.
В началото на 90-те години на XIX век Петко Киряков влиза в конфликт със стамболовисткия режим. Той бива наклеветен от управителя на Варна Спас Турчев – бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин – месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от българи. След падането на Стамболов той се завръща в дома си във Варна, но на 7 февруари 1900г., вследствие разклатеното си след мъченията и униженията здраве, големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие.
Капитан Петко войвода има над 22 паметника в цяла България, като например тези в Кърджали, Крумовград, Ивайловград (с. Плевун ), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 година.
По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 година, на хълма Джаниколо в Рим бе открит друг негов паметник (автор професор Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди.
Източник: Bulgarian History