Киното откри сравнително късно Георги Парцалев. Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм – комедията „Любимец 13“ (1958). Тук той е в много смешен тандем с Енчо Тагаров. Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори „Воля“ (Пловдив) и „Агрегат“ (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат варненския голмайстор от „Черно мор“ Гълъбов (Апостол Карамитев).
Но Парцалев вече е нашумял с партньорството си с Енчо Багаров – легендарен е техният дует в Театъра на Трудовата повинност (бъдещите Строителни войски) в естрадните спектакли, с които обикалят страната. Двамата са и сред създателите на Сатиричния театър през 1957 г.
След като Багаров загива в автомобилна катастрофа,
Парцалев прави дует със Стоянка Мутафова и дълги години са безспорният номер 1 в народното шоу „Хумор, сатира и забава“. Независимо дали то е по радиото, телевизията или на провинциалните сцени.Георги Парцалев е роден на 16 юни 1925 г. в гр. Левски. От дете мечтае да стане артист и да играе силни драматични роли, с които да разтърсва и разплаква зрителите. Но орисниците му явно вече са решили друго.
Веднъж на любителската сцена на родния си град младежът играе в класическа трагедия и в края на представлението трябва да се гръмне с пищов. Зад кулисите стои мъж с дъска и с удар по нея трябва да „озвучи“ изстрела.
Парцалев произнася съдбовните си последни думи, опира пищова в слепоочието си и дърпа спусъка. Никакъв звук. Дърпа спусъка втори и трети път. Пак нищо. Младият актьор хвърля пищова, грабва нож и се провиква: „Заколвам се!“ Тъкмо пада и зад кулисите се чува „изстрелът“. На другия ден по улиците хората му се смеят: „Ей го тоя, дето се гръмна с ножа!“
Георги Парцалев завършва гимназията в Плевен и записва медицина. Такава е волята на родителите му – да имат лекар в семейството. Уж учи синът за доктор, но сърцето го дърпа към сцената. Завършва семестриално, но не се дипломира, защото играе в театър „Възраждане“. Но когато идва повиквателната за казармата, истината лъсва.
Недоучилият лекар заминава трудовак в Мадан. Там се запознава с Енчо Багаров, после към тях се присъединява и Саркис Мухибян и тръгват към театралната слава. Твърди се, че след години майката на Парцалева великодушно казала: „По-добре е, че наш Георги стана артист. Кой щеше да ходи да се лекува при него?!“
Парцалев притежаваше редкия дар божи да развеселява хората. Зрителите започваха да се смеят още с появата му пред микрофона, на сцената или на екрана. Дори без да е произнесъл дума, без да е направил нещо.
Вижте какъв портрет му направи Татяна Лолова:
„Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура. Елегантно-екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен, мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти, обсипани със златни пръстени. С фрак или със селски потури – винаги център на шумни компании. Никога сам, но самотен. Нежен и груб понякога. Нямаше кътче в България, непосетено от него. Малки и големи зали, поляни и стадиони. Характерен глас. Имитиран, но неповторим. Романтичен. Ярък…“
След дебюта му в „Любимец 13“ обаче
киното забравя Парцалев за цели шест години
За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си „Невероятна история“ (1964). В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка и най-смешно оръжие.
В „Привързаният балон“ (1967) по Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Тук, докато гледа как циганчетата му, по-черни и от дявола, се плацикат в локвата и стават още по-черни, произнася култовата фраза: „Лебеди мои!“
В „Кит“ (1970) г. Парцалев получава първата си по-сериозна актьорска задача – той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита. Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една- единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.
Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга, като се прехвърля през едни тераси. Гледахме филма с Калоянчев у тях и той каза: „Ама той беше много страхлив човек, това сигурно е дубльор. Ей го, снимат го отдалече, не е Пацо това…“За ролята си в следващия филм „Петимата от „Моби Дик“ (1970) Парцалев е избран без пробни снимки. Той е сред доказаните звезди на Сатирата, много е популярен в цялата страна и режисьорите знаят какво могат да изстискат от него.
В този филм за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е „стар морски вълк“ и бракониер на… кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално.
Постоянно ръси бисери и мъдрости. Като например трите закона на морето:
1. Морето не е до колене.
2. Морето много дава, ама и много взема.
3. Морето не търпи мошеници.
Когато разбира, че основен партньор във филма ще му бъде малкият Ивайло Джамбазов в ролята на 10-годишния Васко, Парцалев купува надуваема лодка и отива в дома на родителите му – актьорите Златина и Иван Джамбазови. Тогава те живеят в малка къща с голям двор. „Пацо започна да надува лодката и аз му викам: „Защо си дал толкова пари за тази лодка, не виждаш ли, че не може да се побере в стаята“, разказа ми Златина Джамбазова.
А Парцалев кротко отговаря: „Ей сега ще излезем на двора, нека детото поплува на воля…“
Той просто иска да се сприятели с малкия,
за да станат по-лесно снимките.
Вече е заснет доста материал от „Петимата от „Моби Дик“ с младите Мая Драгоманска, Сашка Братанова, Мариус Донкин и Ириней Константинов, когато на снимачната площадка идва и звездата Парцалев.
Гриша Островски, единият от режисьорите, казва на малкия Джамби: „Ивайло, ще снимаме с Парцалев, който играе по-ярко. И ти трябва да вдигнеш нивото, за да си му равностоен.“
Най-неочаквано за всички Ивайло ревва и отказва да се снима. Сяда на брега, хвърля камъчета в морето и сълзите му капят във водата. „Майка ми и баща ми са актьори и са ме учили да играя реалистично, аз няма да преигравам“, признава малкият пред Парцалев. „Виж какво, мойто момче – отвърнал актьорът – аз ще играя както си знам, ти ще играеш по детски, както ти си знаеш“.
„Георги Парцалев се държа великолепно по време на снимките на „Петимата от „Моби Дик“, разказа ми преди години Гриша Островски, единият от режисьорите на филма. Актьорът идва на Каваците край Созопол с любимата си хладилна чанта и грижливо наредените в нея напитки. В ония години предпочита мастика и мента. „Народът обича да пие мента. А българският народ не е глупав!“, обичал да се шегува в компания Парцалев. Той е ларж, гостоприемен и страшно обича да е в центъра на всяка компания.
Бързо се сприятелява с младите актьори и с удоволствие репетира с тях, докато епизодът стане. Често събира цялата група на обеди и вечери, на които обсъждат ролите, епизодите, тънкостите на актьорския занаят. И никога Парцалев не позволява друг да плати сметката.В „Тримата от запаса“ (1971) Парцалев прави най-силната си роля в киното. Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Първи Методи Андонов го снима в малка „сериозна“ роля – Фурман-син в шпионския екшън „Няма нищо по-хубаво от лошото време“.
Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява
истинска драматична роля – на съботянина Иван Стайков
Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо „довършва“ зрителите с неповторимите си интонации.
„Търсех неочаквана комбинация от трима комици и съм щастлив, че я намерих в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов“, казва Зако Хеския. Тук Парцалев наистина разгърна огромния си талант, но го вкара в друго русло – на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита бог повече от себе си и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.
Първите епизоди на филма с присъствието на актьора отново предизвикват смях, но той сякаш идва повече по инерция. Постепенно смехът заглъхва, почти невярващ зрителят се вслушва в гласа на съботянина, който пак си е на Парцалев, но е и друг – звучи мъдро и житейски правдиво.
И разбираш, че няма как да не вярваш на такъв човек, защото думите и убежденията му са минали през неговото сърце и душа. Съботянинът Иван е нещо като малък нашенски Махатма Ганди, който с думи и поведение на ненасилие променя и строгите военни закони, и мисленето на Пейо Вътов (Никола Анастасов) след кражбата на гердана, и дори буйния като жребец Спиро Стоименов (Кирил Господинов).
На финала на филма обаче героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушава с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов. В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през живота си певица Леа Иванова. Между другото – една от най-големите приятелки на актьора.
„Тримата от запаса“ сближава Георги Парцалев с Кирил Господинов. Двамата плюс Никола Анастасов пътуват всеки ден от София до с. Бърдарски геран или Свищов, където снимат.
„Ей, тоя филм ще излезе златен само заради нашите командировки“, шегува се Парцалев.
Кирил Господинов описва своя партньор при снимането на филма така: „Парцалев беше изключително приятен събеседник и човек. Скромен. Но неговата популярност беше безгранична. За такова нещо човек даже не може да си въобразява. Идваха с каруци от съседните села да го видят. С камиони идваха. С коли. Само и само да го видят. След снимките, когато си тръгвахме по квартирите, тълпи деца вървяха след него. Тълпи. И всеки искаше да го докосне. Популярността на Парцалев е пословична, тя е приказна. Невероятна. Разбира се, той се държеше нормално. Човешки. Доколкото можеше, отговаряше на всички. Беше изключителен колега. Всеки, който е работил с него, знае какво е Парцалев…“
Никола Анастасов си спомня, че докато снимат „Тримата от запаса“,
иска да изглежда по-смешен
от Парцалев Особено в началните епизоди, когато тройката запасняци са страшно забавни с непохватността си и неумението да се впишат във войнишкия живот.
След един снимачен ден той и Стойчо Мазгалов бързат за София. Никулден е, именият ден на Анастасов. Освен това той участие в „Щръклица“, Мазгалов, също има представление. Навялял е голям сняг, колите едва пъплят. С триста зора стигат в София към 21 часа. Публиката в Сатирата си е отишла. Единствен от състава стои Парцалев, чака приятеля си. От Унгарския ресторант купува кашон червено вино „Гъмза“ и отиват у дома на Кольо, за да пият за това, че са живи и здрави.
Никола Анастасов и до днес смята, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в „Тримата от запаса“. Тогава се очаквало наградата да бъде поделена между тримата актьори, но накрая я дават само на Кирил Господинов.
В „С деца на море“ (1972) Георги Парцалев е отново в комедийната си стихия. Сценарият му дава възможности да експлоатира не само прословутите си глас и тембър, но и целия си арсенал от хватки. Тук той отново си партнира с Ивайло Джамбазов.
„С деца на море“ става много смешен и весел, детската публика е във възторг от него, но филмът не е допуснат до варненския фестивал „Златна роза“. До режисьора Димитър Петров стигат слухове, че се спекулирало с детската тематика и се преекспонирала находката с „таралежите“. Че авторите се изчерпали и тъпчели на място…“.
Все пак най-големият състезателен форум на родното кино оцени филмовия талант на Парцалев – през 1974 г. той бе отличен с наградата за най-добра мъжка роля в „Сиромашко лято“ (1973). Сценарият за този филм е написан по поръчка. Нареждането „от горе“ е да се направи филм за хората от третата възраст. „Оставете на мира пионерите, дайте филм за пенсионерите“, превеждат в типичния си стил Братя Мормареви високо отговорната си задача.
Братята пишат главната роля специално за Парцалев. Той няма още навършени 50 години, но с малко грим го докарват да изглежда на 60. След като цели 36 години героят му Методи Рашков се е трудил на финансовия фронт, „преминава в заслужен отдих“. След което на Рашков му се струпват куп беди – от семейството до кварталния ОФ клуб. Но пък може би среща любовта в лицето на амбициозната квартална активистка Тотева, в чиято роля е Татяна Лолова.
„Пацо беше най-популярният от нас“, признава дори смятаният за тартор на сатиричната трупа Георги Калоянчев. Парцалев първи напусна тази трупа – почина от рак на 31 октомври 1989 г., само десетина дни преди комунизмът да започне да се срутва.
p>Последната му роля беше на хаджи Ахил в тв сериала на Янко Янков и Нина Янкова „Под игото“. Филмът беше показан през 1990 г., след смъртта на актьора на 31 октомври 1989 г.
През март 2006 г. сп. „Паралели“ направи анкета за любимите български актьори. Парцалев пропусна пред себе си само Апостол Карамитев. След него са Тодор Колев, Стефан Данаилов, Георги Калоянчев, Григор Вачков…
Колкото и непредставителна да е тази класация, тя говори много за признанието към таланта на актьора Георги Парцалев.
Източник: bgspomen