Из здравословните мисли на една учителка..

Живеем в разделни времена. Всеки е застанал на своя си полюс и се надвиква от там с останалите. Без да ги доближава. Колкото сме по-далече, толкова по-добре. По-безопасно е. Станали сме отчуждени, дребни и самовлюбени.

Къде отиде онзи славен български дух, който се носи из цялата ни история? Къде е себеотрицанието на патриотите ни, на онези дали живота си в името на свободата? Къде е наследството ни от онези велики български ханове и князе – владетели героични, дипломатични и образовани?

Владетели, които се грижат за благото на народа си, за неговото израстване и насъщни нужди? Имаме големи държавници – можещи, мислещи и смели. Имаме личности достойни да сведем глава пред подвига и саможертвата им. Имаме ги, но в историята ни! Та нима, никаква родова памет не е достигнала до нас? Нима нито един героичен ген не е успял да прескочи в съвремието ни и да ни напомня понякога чии наследници сме?

Оглеждам се гузно. Часът е шест и половина сутринта – малко е рано за подобни мисли, но докато вървя по тъмната улица въпросите сами се стрелката в главата ми.
Учителка съм. Отивам на работа. Ставам рано, за да стигна навреме. Здравословно е ранното ставане. Полезно е.

Часът е 6.35. Вървя по познатите улици и предвкусвам предвидените срещи. Те са едни и същи всеки път – ранобудници като мен. Съвременници.

Наближавам павилиона за готвена храна. Тук започват работа рано. Приготвят супи за тези, които се връщат от нощна смяна. След малко те ще дойдат да хапнат по едно шкембе. С чесън. После ще се приберат по къщите си, за да се отдадат на заслужен сън след работа. Аз също обичам шкембе. С чесън. Но не си го позволявам. Особено сутрин, особено, когато отивам на работа.Учителка съм.

Давам пример на децата – с поведението си, с дрехите си, с миризмата си. Имам колеги, които не го намират за важно, това с миризмата на чесън рано сутрин. Те го хапвали за здраве – какво толкова! Искам да въздъхна. Не виждам смисъл. Вместо шкембе, сутрин пия чаша топла вода. Здравословно е.

Часът е 6.38. Продължавам да вървя по тъмната улица. Знам какво ще видя след малко – баничарницата. Тук започват работа в пет. Трябва да са готови със закуските рано. Наблизо има училище, а децата са гладни. То и учителите също. Мирише вкусно на прясно изпечен хляб и банички. Обичам тестото, обичам миризмата на хляб! Сещам се, че бялото брашно е вредно – ГМО. И децата го знаят.

Гоня миризмата от носа си – не е здравословно. По-добре да се яде пълнозърнест хляб, с квас. Да, вярно по-скъп е, но ще ядем по-малко. Един хляб за седмицата. Нося си една филийка в чантата. Аз съм учителка. Чудя се да махна ли с ръка на баничарката, но виждам, че е твърде залисана в работа. Подминавам светещата витрина и пъхвам ръката си в джоба. Хладно е днес. И още е тъмно, а аз крача по пътя си.

Стигам до пиацата. Часът е 6.42. Таксиметровите шофьори са следващата ми среща. Те пушат на тротоара и обсъждат нощните клиенти и бакшиша. Говорят високо, смеят се нервно, уморено. Наоколо се носи цигарен дим. В тъмнината прилича на призрачен дим. Никой не ми обръща внимание. Замирисва ми. Вече не пуша. Вредно е. Трябва да пазя гласа си. Ако искам да ме чуят тридесетте деца, които услужливо са ми поверени от държавата, трябва да имам силен глас. А цигарите пречат. Пък и кой ще ти дава по пет лева за пакет цигари? Аз съм учителка.

Оставям зад себе си таксиджиите. Загърбвам миризмата на хляб и прясно сварено шкембе и продължавам с равна крачка по тъмната улица. Пак се замислям. Странна компания си имам рано сутрин – готвачката от павилиона, баничарката, таксиметровите шофьори. Ранобудници. Съвременници. Какъв ти славен дух? Каква ти история?

Часът е 6.46. Минавам покрай кофа за боклук. Един клошар усърдно тършува вътре. Дори не ме поглежда. Мърмори си под носа и подсмърча. Облечен е в опърпано палто и влачи пазарска количка, счупена. Той има късмет. Аз не си изхвърлям боклука в тази кофа. Гледам кооперацията е нова, сигурно са заможни хората. И боклука им също. Той знае чии боклук да прерови. Няма да си тръгне с празни ръце. Сигурно е.

Минавам на отсрещния тротоар.

Часът е 6.50. Малко преди да пристъпя в селенията на моята професия срещам последния ранобуден съзаклятник по пътя си – момчето от плод и зеленчука. Аз обичам плодове. Те са здравословни. Като хляба. Но не ям често от тях – скъпи са. Също като хляба. Нося си една ябълка в чантата. Аз съм учителка.

Срещам този младеж всяка сутрин и го поздравявам. Той мен също. Не го познавам. Не зная кой е, нито от къде е. И той не ме познава. Чернокож е, но това не му пречи да ми казва сутрин „Добло утло”. И да ми се усмихва.

Родителите ме познават, но рядко ме поздравяват. Рядко ми се усмихват. По често имат претенции. Аз гледам децата им, но с тях сме на два далечни полюса.

Имам още няколко крачки до детската градина. Часът е 6.55. Спирам на входа и вдигам поглед нагоре. Небето е изсветляло, сивкаво, но все още нощно. Студено е. Улицата е пуста. Всички спят, никой не е тръгнал за работа, никой не е отворил офиса си. А аз ще посрещна след малко децата и ще се опитам да ги науча да бъдат хора. Достойни и честни. Ще се опитам да ги науча да се хранят здравословно, да общуват здравословно, да обичат здравословно…

Аз съм учителка.

Автор: Нина Дончева

Източник: gnezdoto.net