Един ден ученикът попитал своя Учител:
– Кажете Учителю, защо всички мъдреци ни учат, че не бива да съдим другите? Толкова ли е важно? Моля ви, обяснете ми…
Учителят, както винаги постъпвал, не отговорил веднага на въпроса, а вместо това дал на своя ученик един балон, на дъното на който имало малко кал, и го помолил да застане пред него и да започне да надува балона.
– Какво виждаш сега? – попитал Учителят
– Виждам вас и балона.
– Надуй го още малко. – продължил Учителят
Ученикът изпълнил нареждането и балонът станал по-голям.
– А сега какво виждаш?
– Сега почти не ви виждам, виждам предимно балона, а по стените му се стича калта.
– Надуй го още повече.
Балонът станал още по-голям и Учителят отново попитал:
– Какво виждаш сега?
– Само балона и калта. Нищо повече.
– Продължи да надуваш балона – казал Учителят и се отдръпнал малко встрани.
Ученикът продължил усърдно да изпълнява, но балонът повече не можел да се разпъва и изведнъж се спукал, пръснал се на парчета, разпръсквайки навсякъде калта, която била в него. Ученикът изгубил дар слово. Огледал се безпомощно… Целият бил изпръскан с кал.
– Сега разбра ли какво се случва, когато се концентрираш върху чуждите недостатъци, слабости и прегрешения? Съдейки един човек, ти преставаш да виждаш самия човек. Ти виждаш само собствените си осъдителни и негативни мисли и чувства за него. И колкото повече ги раздуваш, толкова по-голяма е вероятността калта и нечистотията на тези мисли да изпръска не само теб, но и околните. – завършил Учителят и оставил ученика сам с мислите си.
Притчата е част от сборника „ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА. 150 ПРИТЧИ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА„, издателство Гнездото
Източник: gnezdoto.net