Как ума, контролира здравето ни

Всеки от нас е чувал и разказвал с удивление за невероятен случай, в който някой се е излекувал от рак и после е живял двайсет години в чудесно здраве. От обща култура знаем какво означава плацебо ефект. И поне веднъж ни се е случвало да отидем в лекарския кабинет с ясно изразени симптоми, но в момента, в който седнем срещу лекаря и чуем спокойния му и окуражаващ глас, те са изчезвали като с магическа пръчка.

Замисляме ли се какво стои зад всичко това? Кой е магьосникът, който върши подобни чудеса?

Е, как, то е ясно: „Всичко е в главата!“. Да, но това обяснение все още стои в „зоната на здрача“, а науката като че ли се страхува да произнесе така чаканото от всички нас официално заключение: Човешкият мозък има властта да лекува (за съжаление, и да разболява) и ние знаем как се случва това!

Като дипломиран лекар с осемгодишна клинична практика, но и лечител по призвание, чиято мисия е да помогне на своите пациенти, д-р Лиса Ранкин решава да не чака повече и тръгва на свой собствен поход в търсене на истината. Тя се бунтува срещу безсилието на медицината и срещу цялата здравна система, която лекува на конвейер, и все по-често се измъчва от въпросите: Ами ако ние, лекарите, грешим? Ако пропускаме нещо важно?

Преди да навърши трийсет години, самата Лиса е диагностицирана с няколко заболявания, сред които хипертония, сърдечна аритмия, тежки алергии и предракови промени на шийката на матката. И въпреки че пие седем различни лекарства, тялото ѝ продължава да се разпада. „Бях истинска развалина, устремила се към ранен инфаркт, а лекарите не знаеха какво да правят с мен“, разказва тя.

Учен по образование и скептик по природа, д-р Ранкин започва да търси факти и научни доказателства. Тя проучва редица „невероятни“ случаи на самоизлекуване на терминално болни, на „нелечими“ и хронични заболявания. Започва да търси пресечната точка между науката и „чудото“ и открива, че връзката между тях е великият, могъщ ум. И най-важното – доказва, че в човешкия организъм е заложен механизъм за самовъзстановяване, който ние можем да активираме със силата на ума си.

След сериозни проучвания д-р Ранкин намира научни данни, които потвърждават невероятните истории за самоизлекуване. Събира доказателства, че физиологията на тялото може да се промени драстично само благодарение на ума и открива механизма, по който нездравословните мисли и чувства се превръщат в заболяване и обратно, здравословните помагат на тялото да се възстанови.

„В самоизцелението няма нищо мистично и свръхестествено Всичко е най-проста биохимия. Просто в човешкия организъм е заложен механизъм за самовъзстановяване и той очаква само да му създадем подходящи условия да направи това, което му е присъщо по природа – да твори чудеса!“

Всички свои проучвания и доказателства, редица невероятни случаи на самоизлекуване, както и историята на собственото си изцеление, Лиса Ранкин описва в книгата „Победа на ума над медицината“. А нейната уникална шестстепенна програма ще ви помогне да откриете онези области от живота си, в които има дисбаланс, за да създадете свой собствен план за лечение и да подготвите тялото си за чудеса.

Вижте фрагменти от книгата:

Като лекари ние неизбежно ставаме свидетели на случаи, които науката просто не може да обясни. Дори и най-закостенелите медици съобщават за пациенти, чието състояние се подобрява, макар че по всички закони на науката това не би трябвало да е така.
Лекарите обикновено не обсъждат подобни случаи пред пациентите си, но си шепнат за това в коридорите на болниците или в конферентните зали на университетите от Бръшляновата лига. Има истории, които буквално ще изправят косите ви.

Злокачествен тумор на пациентка се смалил и напълно изчезнал по време на лъчетерапия, въпреки че след това се установило, че апаратът за лъчетерапия е бил развален. Всъщност тя изобщо не е била облъчвана, но вярвала в това. И лекарите ѝ също.
Мъж с инфаркт отказал сърдечна операция, но „необратимо“ запушената му коронарна артерия станала отново проходима, след като променил начина си на хранене, започнал да се занимава с физически упражнения, захванал се с йога и ежедневна медитация.
Пациентка с лимфом в четвърти стадий била вкарана в реанимацията, защото органите ѝ един по един започнали да отказват. Жената имала т. нар. преживяване, близко до смъртта. И след като почувствала чистата безусловна любов и се сляла с нея, разбрала, че ако направи избора да не премине от другата страна, ракът ѝ ще изчезне почти мигновено. По-малко от месец след това биопсията на лимфните ѝ възли показала, че в тях не е останала нито една ракова клетка.
Парализиран мъж направил поклонническо пътешествие до лечебните води на Лурдес и проходил. Жена с рак на яйчниците в четвърти стадий „просто знаела“, че няма да умре, и с подкрепата на всички, които я обичат, десет години по-късно все още е жива. След прекаран инфаркт лекарите поставили на един мъж диагноза запушени коронарни артерии и му казали, че ако не се подложи на сърдечна операция, ще умре до една година. Той отказал да бъде опериран, живял още 20 години и починал на деветдесет и две годишна възраст, но не от сърдечносъдово заболяване.

Докато слушах и четях всички тези истории, винаги нещо ме гризеше отвътре. Не може всички тези хора да са лъжци. Но ако не лъжат, единственото обяснение би било отвъд онова, което бях научила по време на медицинското си образование.

Дълбоко в съзнанието си винаги съм разсъждавала върху въпроса дали е възможно да упражняваме контрол върху този процес. Щом „невъзможното“ се е случва на един човек, не можем ли да научим нещо от това, което този човек е направил? Има ли някакви прилики между пациентите, които са извадили късмет? Има ли начин да повишим шанса за спонтанна ремисия, особено в случаите, при които медицината не разполага със стандартни средства да лечение?

……………………………..

През 1957 година д-р Филип Уест лекувал г-н Райт от рак, лимфосаркома в напреднал стадий. До този момент всички методи на лечение се оказали неуспешни. Дните на пациента били преброени. Цялото му тяло било пълно с тумори с размер на портокали, далакът и черният му дроб били увеличени, не можел да диша… Д-р Уест не очаквал пациентът му да живее повече от седмица.

Но мъжът отчаяно искал да живее и всичките му надежди били свързани с едно обещаващо ново лекарство, наречено „Кребиозен“. Той помолил лекаря си да го лекува с новото лекарство, но то било достъпно само при клинични изпитания и се предлагало на пациенти, за които се предполага, че ще живеят още най-малко три месеца. Г-н Райт бил прекалено болен, за да влезе в тази категория. Но не се отказвал. Той бил убеден, че новото лекарство ще му подейства чудотворно. Затова не спирал да настоява и да тормози д-р Уест, докато накрая докторът се предал и му инжектирал кребиозена. Процедурата била в петък, но лекарят дълбоко в себе си не вярвал, че пациентът му ще преживее уикенда.

Когато обаче следващия понеделник го заварил да се разхожда около леглото си, останал истински шокиран. Туморите на г-н Райт се били стопили като снежни топки върху гореща печка и размерът им бил намалял на половина. Десет дни след първата доза кребиозен пациентът бил изписан от болницата, очевидно излекуван от рака.
Г-н Райт си живеел живота и в продължение на два месеца възхвалявал лекарството чудо, докато в медицинската литература не се появили съобщения, че медикаментът не е ефикасен. Тогава човекът, който вярвал на всичко, публикувано в научните списания, изпаднал в дълбока депресия и ракът отново се върнал.

Този път д-р Уест, който искрено искал да помогне на пациента си, решил да си послужи с малка хитрост. Казал на г-н Райт, че някои от първите пратки от лекарството са се повредили, защото не били транспортирани както трябва, и са загубили част от ефективността си, но че той е успял да получи нова пратка високо концентриран свръхпречистен кребиозен, с който може да го лекува. (Разбира се, всичко това било абсолютна лъжа.)

След това доктор Уест инжектирал на своя пациент дестилирана вода.
И тогава се случило истинско чудо – за втори път. Туморите отново се стопили, течността изчезнала от белите дробове на г-н Райт и в следващите два месеца той отново се чувствал прекрасно.
После Американската медицинска асоциация провалила всичко, като излязла с изявление, че националното проучване на кребиозен доказва абсолютната му безполезност. Този път г-н Райт напълно загубил вярата в лечението си и ракът отново се върнал. По-късно той починал.

…………………………………

Доктор Брус Мозли, хирург ортопед, известен с операциите си на пациенти с тежки проблеми в колянната става, провел брилянтно контролно проучване.

Пациентите от едната група били оперирани по прочутия му метод, а другата група били подложени на много прецизно имитирана мнима операция, по време на която получавали по три разреза на същото място като при действителната операция и гледали на монитор предварително направен запис на нечия чужда операция. Доктор Мозли дори разплисквал малко вода наоколо, за да имитира процедурата по промиване. След това ги зашивал.

Както можело да се очаква, една трета от пациентите, претърпели истинска операция, престанали да изпитват болки в коленете. Но това, което истински шокирало учените, било, че при пациентите с мнима хирургична намеса резултатът бил съвсем същият. Дори в един момент от проучването тези, които претърпели мнимата операция, изпитвали по-малко болки от наистина оперираните пациенти, вероятно защото при тях на практика отсъствала травмата от хирургичната намеса.

Ето какво казва един от пациентите, ветеран от Втората световна война, който се почувствал по-добре след мнимата операция на доктор Мозли: „Операцията ми беше направена преди две години и оттогава не съм имал проблеми с това коляно. Сега е също като другото.“

Това изследване ми подейства като удар в стомаха.
Златният стандарт, на който ме бяха учили да вярвам при изследването на научни данни, представлява рандомизирано, двойно сляпо клинично проучване, при което участва контролна група, третирана с плацебо, а проучването е публикувано в списание и е редактирано от колеги лекари.
Проучването на доктор Мозли – което е точно такова – показва, че значителен процент от пациентите не изпитвали повече болки в коленете само защото вярвали, че са били подложени на операция.

Това беше първото истинско свидетелство, до което достигнах и което доказваше, че убежденията – нещо, което се появява единствено в ума – могат да облекчат истински, конкретен симптом на организма. Изследването на доктор Мозли ме накара да се вгледам по-подробно в плацебо ефекта – мистериозния, мощен, многократно възпроизведим терапевтичен ефект.

……………………..

Умът и тялото комуникират чрез хормони и невротрансмитери, които произлизат от мозъка и след това го напускат, за да подадат сигнали на други части от организма. Затова не трябва да се изненадваме, че това, което мислим и чувстваме, може да се трансформира във физиологически промени в тялото.
Хормоните и невротрансмитерите, които мозъкът разпръсква, зависят от това дали умът интерпретира нещо като положително (както е случаят с плацебо ефекта), или като отрицателно (както е при ноцебото).

Ако съзнанието ни е изпълнено с негативни убеждения и емоции, като например страх, мозъкът ги възприема като заплаха. За него това е ситуация, в която ни преследва лъв, така че се задейства стрес реакцията, известна като реакцията „бий се или бягай“. Задейства се поредица от освобождаване на хормони, оста хипоталамус‒хипофиза‒надбъбречна жлеза се активира и по този начин се стимулира симпатиковата нервна система да заработи на пълни обороти, повишавайки нивата на кортизол и адреналин в организма.

Тогава тялото спира да се интересува от дългосрочни задачи като обновяване на клетките, самовъзстановяване и борба с последиците от стареенето. То е прекалено заето да ни подготви да избягаме от лъва. И няма никакъв смисъл имунната система да се справя с някакви си ракови клетки или организмът да се занимава с генерирането на нови клетки, при положение че има опасност след секунда да се окажем в лапите на лъва.

С времето негативните убеждения, които многократно предизвикват реакции на стрес, си казват думата. Клетъчната среда се отравя от хормоните на стреса. Нищо чудно, че тялото се разболява и му е трудно да се възстанови.

Важно е да знаем, че точно както стрес реакцията е механизъм за оцеляване, чиято цел е да ни запази живи в извънредни ситуации, организмът разполага и с противовесна реакция на релаксация. Тя се предизвиква, когато мислите ни са оптимистични и изпълнени с надежда. Тогава нивото на стрес хормоните спада и се освобождават здравословните хормони на релаксацията, парасимпатиковата нервна система взема надмощие и организмът отново се връща в състояние на хомеостаза. Тялото ни може да се самолекува само когато е в спокойното състояние на релаксация. Всяко нещо, което редуцира стреса и предизвиква реакция на релаксация, не само облекчава симптомите, но и дава възможност на тялото да прави най-естественото за него нещо – да се самолекува.

…………………………………

След като веднъж променим убежденията си на подсъзнателно ниво, ние оптимизираме хранителната среда на целия набор от клетки, които изграждат човешкото тяло, и така променяме начина, по който се проявява нашето ДНК. Не сме жертви на гените си. Ние сме господари на съдбата си.

Доказателствата за това са напълно неоспорими. Но все започнах да изпитвам вина, че е възможно неволно да съм навредила на пациентите си, като не съм успяла да ги науча, че техните убеждения могат да придобият физическа проява. А едновременно с това, проектирайки собствените си убеждения върху тях, е възможно несъзнателно да съм им навредила.

Когато цитираме пред свой пациент статистика от рода на „Девет от десет души във вашето състояние умират в следващите шест месеца“ или „Шансът да преживеете следващите пет години е двайсет процента“, нима правим нещо по-различно от вуду магиите за смърт, практикувани в някои култури? Не ги ли проклинаме по този начин?

Не предизвикваме ли в съзнанието им страх, не караме ли мозъка им да активира реакции на стрес, когато тялото им има най-голяма нужда от реакцията на релаксация?
Когато заявим на пациентите си, че заболяването им е „нелечимо“ или му поставим етикета „хронично“, като например множествена склероза, болест на Крон или хипертония, ние всъщност им казваме, че ще боледуват през целия си живот. Не им ли причиняваме зло по този начин? Какви доказателства имаме, че техният случай няма да се окаже някой от цитираните в проекта „Спонтанни ремисии“ и че те няма да се излекуват от така наречените „нелечими“ заболявания?

Когато поставиха на баща ми диагнозата злокачествен меланом с метастази в мозъка и черния дроб, и двамата знаехме, че новината не е никак добра. Като лекари отлично познавахме статистиката – по-малко от 5% от пациентите в такова състояние преживяваха следващите пет години, повечето от тях умираха в следващите три до шест месеца.
Обръщайки се назад, с познанията, които имам сега, искрено ми се иска да не знаехме данните от статистиката. Един поглед към цифрите и надеждата угасна и за двама ни. Така и не се съсредоточихме върху онези 5%, които оцеляваха. А кой можеше да каже, че татко няма да е един от тях? Мислехме единствено за другите 95%, които умират – обикновено много бързо.

…………………..

През 1974 година доктор Клифтън Мийдър казва на пациента си Сам Лонди, който страда от рак на хранопровода, че състоянието му се смята за нелечимо. Сам умира едва няколко седмици, след като доктор Мийдър му съобщава смъртната присъда.

Но аутопсията, извършена след смъртта, изненадва лекарите. Открити са много малко туморни образувания – определено не толкова, че да причинят смъртта му. Пред здравната програма на „Дискавъри ченъл“ доктор Мийдър споделя: „Той беше болен от рак, но не умря от рака“. Защо е умрял Сам Лонди? Вероятно лошата новина е предизвикала в него толкова много реакции на стрес, че в организма му е настъпил истински хаос. Умрял е, защото му е било казано, че ще умре, и той е повярвал, че ще умре. Отрицателните му мисли са се трансформирали в патологични физиологични промени.

Десетилетия по-късно мисълта за смъртта на Сам Лонди все още преследва доктор Мийдър. „Аз мислех за него като за болен от рак – споделя той. – Той си мислеше за това, че е болен от рак. Всички около него си мислеха, че е болен от рак… Дали по някакъв начин не съм му отнел всяка надежда?“

Източник:  gnezdoto.net