Когато си в капана на отчаянието, когато чувстваш, че се разпадаш на парчета си спомни това..

Когато си загубил най-близкия до сърцето си човек, когато си в капана на отчаянието, когато чувстваш, че се разпадаш на парчета, прочети тези мисли. Това е история за възраждането, една малка история за човека, който отново се научава да живее, когато спомените са единственото, което му е останало.

„Ти ми беше обещан“ е история за поврата в живота ми, до който съм стигнал след поредица от загуби. Ще ми се да вярвам, че след като хората я прочетат, още някой ще успее да промени много неща в своя живот. Ще ми се да вярвам, че благодарение на нея някой ще избегне подводните рифове и ще преживее трансформациите, без да се налага да плати скъпо за това.“ Елчин Сафарли

Вижте избрани мисли от книгата:

1. В живота си хората периодично се разпадат на парченца, а после отново ги сглобяват и се получава нова картина.

2. След време разбираш, че можеш да живееш едва когато престанеш да мислиш единствено за това, което обичаш ти, и започнеш да мислиш за това, което обича теб.

3. Трябва да се противопоставяме на съдбата, трябва да я избираме, а не да плуваме по течението. Можем да изваем щастието си със собствените си ръце…

4. Намирайки се в днешния ден, не задрасквай всичко тягостно от вчерашния. Защото точно в него понякога се крие отговорът.

5. По въпроса дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна предпочитам отговора: „В чашата има вода.“ Важното е, че все още има вода. Обнадеждаващ реализъм, нали?

6. Съдбата непрекъснато ни подхвърля дилеми. И винаги се налага да избираме ‒ губим едно, получаваме друго. По дяволите всички приказки за хармония. Тя не съществува. Просто има баланс между изгубено и придобито.

7. Продължителното щастие спохожда тези, които здраво се държат за неговите мигове. Това е като да се блъскаш над един пъзел и да се опитваш да сглобиш от малките пъстри епизоди голяма и ярка картина. И точно когато се измориш да нагласяваш различните парченца към даден образ, когато от отчаяние ти идва да разбъркаш всичко, и изведнъж ‒ хоп! ‒ получава се. Очертава се линията на верния път. За да не се превърне състоянието на приказно щастие в рутина, непременно трябва да има пристъпи на непоносима тъга.

8. Ако нещата се ръководеха от строгите закони на причините и следствията и винаги можехме да предскажем края, ние самите щяхме да се превърнем просто в тълпа бездушни механични играчки. А когато не знаем какво ни очаква след всеки следващ завой, ние участваме в една вълнуваща игра. Все едно се явяваш на изпит: не си подготвен добре и получаваш поредния въпрос, чийто отговор не знаеш.

9. Има хора, които винаги остават с теб, независимо дали се оплакваш, дали плачеш или крещиш, независимо колко си изпаднал. Те просто съществуват, те са там и са щастливи да ти отворят вратата си, да ти подадат ръка и да разделят залъка си с теб. Това са истинските хора в твоя живот.

10. Когато мъката ти стигне до връхната си точка, тогава тя сама ще си тръгне. Но е неизвестно дали с теб, или без теб. Или когато се връщаш многократно към нея, но всеки път освобождаваш по малко.

11. Всеки свой избор ние правим сами. Да, той зависи от обстоятелствата, от знанията и възможностите ни, но на каквото и да се опираме, правейки този избор, после ние ще живеем с резултатите от него.

12. Дори ужасните събития си имат своите плюсове. Просто трябва да държим здраво факела на надеждата в ръцете си и да не го изпускаме при подземните трусове на предстоящото.

13. С годините губим лекотата, с която се движим през живота. Не си даваме сметка, че няма как да бъдем победители, ако не се научим да губим.

14. Станали сме заложници на егоцентрични теории, на умни думи, които разказват за чужд опит, на идеи, издаващи всеобщото равнодушие, на безцветната реалност на ежедневието. Вече не се вглеждаме в залезите, повече се вълнуваме от рекламите в списанията. А защо не надникваме по-често в себе си. За това не са необходими пари или специални условия. Лесно е. Просто се спираме и внимателно поглеждаме там, вътре, където е притихнало сърцето ни, и отчаяно продължава да ни зове… Но за нас е по-лесно да оправдаем неумението си да живеем с вечната си заетост.

15. Хората живеят с илюзии. Абсолютно всички. И бъркат илюзиите с надеждата. Илюзиите са хвърчила, пуснати в небето на бъдещето. Рано или късно вятърът ще ги отнесе.

16. В преследване на собствения си интерес с лека ръка жертваме интересите на другите и в същото време раздуваме собствените си жертви до вселенски мащаби. Опитвайки се да оправдаем своите грешки, не разпознаваме злия и безсърдечен егоизъм. В нас вече има прекалено много оглушителна празнота. Безкрайно дърдорене без никакви действия.

17. Да оставиш спомените не означава да ги предадеш. Просто ги преместваш на най-горния рафт на съзнанието си и започваш да се връщаш към тях със светли мисли.

18. В сърцето на всеки човек е заложена някаква сила, която му помага да получи това, което иска. Тя не му дава покой, докато не стигне до края. Всичко е възможно, стига истински да желаеш това, към което си тръгнал.

19. Преди да научиш истината, трябва много добре да си помислиш какво ще правиш с нея.

20. Докато имаш решимост, трябва на всяка цена да бързаш. Защото тя неусетно изтича между пръстите и се превръща в съмнения.

21. Новото не може да се появи от нищото. Руши ли се един свят, заражда се друг. За един е финал, за друг ‒ начало.

22. Сменяй листата, но запази корените. Това е нещо, което се намира дълбоко в теб. Защото настоящето невинаги е истинско. Може просто да е един нов ден, същият като вчерашния.

23. Най-нужното и ценното човек винаги носи със себе си, всичко останало е само декор. За да изиграеш ролята си в спектакъла, трябва да знаеш това. Да намериш самия себе си, най-съкровената си същност.

24. Нищо в природата не стои на едно място. Залезът сменя изгрева. Малката пъпчица се превръща в цвете, гъсеницата ‒ в какавида, какавидата ‒ в пеперуда. А от миналото произлиза настоящето. Иска се търпение.

25. За да стигнеш до отсрещния бряг, трябва да минеш през пропаст. Така започва всяко ново нещо.

26. Обичаме да се залъгваме с илюзии. Самотата се надсмива над тези, които се крият от нея с помощта на илюзии. Така или иначе, рано или късно ще се върнем при нея, разочаровани до дъното на душата си.

27. Детските спомени винаги са смешни, ако попаднат в чужди ръце.

28. Ако не знаеш как да владееш времето, няма как да владееш себе си.

29. Високите летви обикновено са фатални примамки.

30. Ако изведнъж се препънеш, значи е трябвало да се наведеш към земята. За да чуеш какво ще ти каже земята. Тя е мъдра, тя носи опита на много поколения. Забравиш ли историята, вторачиш ли се само в себе си, си загубен.

31. Всяка смърт е нечие раждане.

32. Няма нищо по-лошо от това да се вкопчваш в призраци. Винаги оставаш с празни ръце.

33. Тишината е най-добрият приятел. Проверен. Тя не иска нищо. Просто седи до теб и те зарежда с покой. Само не бъркай тишината с мълчанието. Мълчанието иска да говори, а тишината няма нужда от това.

34. Обръщай се назад само за да оцениш извървяния път.

35. Знаеш ли кое е най-страшното нещо в живота? Да се откажеш. Така е най-лесно. Лесно е, когато си на дъното на кладенеца, да погледнеш нагоре и да кажеш, че няма спасение. Много по-трудно е да започнеш да се катериш нагоре, да падаш, да опитваш отново, да се придвижваш сантиметър по сантиметър.

36. Когато се движиш през единствения възможен тунел и знаеш, че няма никакви отбивки, ти е по-лесно да приемеш и себе си такъв, какъвто си ‒ обикновен пътник.

37. Болката от загубата прави спомените мътносиви, но можеш да забележиш това едва когато отново се озовеш на светло.

38. Отстрани е лесно да се каже: „Не го приемай толкова навътре.“ Но кой може да знае колко дълбоко е сърцето ти и какво значи за теб това „навътре“? Единствено ти можеш да вдигнеш от земята камъните, в които някога си се препъвал.

39. Не знам накъде, но трябва да продължа. Защото пътят се заражда от стъпките на този, който върви.

40. Има неща, които са неподвластни на волята ни. Не можем да забравим или да разлюбим. Всичко, което се ражда в сърцето, остава в него завинаги.

41. Животът запълва промеждутъците между важните събития с очакване ‒ а то понякога е непоносимо, дори разрушително. Може би очакването е своеобразна проверка за нас: ако наистина имаме нужда от това, което чакаме, ще го понесем по най-достойния начин.

42. Времето споделя с нас най-истинските си мигове, а ние си играем на вечност в космоса. Повече мигове от това не можем да заграбим. Всичко друго са жалки опити да удължим играта на дребното си съществуване.

43. Не всички имаме еднакви сили, но всеки получава шанса да се възроди. Същността на възраждането не е в юмруците, а в осъзнаването.

44. Носим в себе си толкова малко светлина, че все по-често трябва да обръщаме поглед към небето. Там, особено напролет, облаците рисуват простички картини или изписват най-важните думи: „Щастие има.“ Всеки вижда това, което иска да види. В пролетното небе някои успяват да видят единствено сиви облаци, но за други то е море, кораби и далечни страни.

45. Този, който не иска да види светлината, никога няма да я види, ако ще целият свят да е в прожектори.

46. Животът ни се дава безцветен, но с ясно очертани контури и цялостна картина. Ние решаваме откъде да започнем да го оцветяваме и кое с какъв цвят да бъде. Когато се опиташ да избягаш от твоята картина и захвърляш моливите настрана, рисунката ти остана сива, безлична. Накрая сивотата те поглъща и ти започваш да се сливаш с нея. Трябва сам да избереш цветовете. Първата ти работа е да оцветиш слънцето в жълто. Ако искаш, може и в зелено! Вярно, понякога силите ни се изчерпват и моливите се изтъпяват. Но нали затова са измислени острилките…

47. Независимо от степента на недоверие към света, би трябвало да даряваме повече от вътрешната си топлина. Би трябвало да посрещаме повече изгреви ‒ в тях има концентрирана надежда. Надежда, която ние погрешно търсим в нощта.

48. Щастието няма точно разписание. То може да започне дори и след като прожекционният апарат е изключен.

49. Това, от което имаме нужда, се намира до нас. Няма нужда да го търсим в тълпата. Просто не трябва да гледаме далече напред, а да забележим това, което е на една ръка разстояние.

50. Дълбоко в нас живее нещо съкровено и трогателно, което старателно крием в ежедневието. Понякога то може неволно да се издаде, но най-често е заключено с катинара на недоверието.

51. Точката в една история винаги е начало на следващата. Стената, в която животът те е блъснал с всичка сила, става част от нов дом.

52. Трябва да се опитваме да осмислим и онова, което се случва на отсрещния тротоар. Защото когато една кола изгуби управление, не избира къде да се блъсне ‒ дали отдясно или отляво. Така и ние никога не знаем от коя страна ще се озовем.

53. Понякога човек има острата потребност да стигне дъното, за да осъзнае цялата прелест на малките радости. Когато се докосваме до крайностите, също е възможно да постигнем хармония и да се научим да ценим покоя и хода на времето.

54. На мястото на изгубеното се отварят бездънни ями и когато се опитваме да ги запълним, започваме още повече да ценим живота. Но нека това, което губим, да бъде изпитание за нас, а не инквизиция.

Цитатите са от „Ти ми беше обещан“ на Елчин Сафарли

Източник: gnezdoto.net