Няколко стихотворения… на неповторимият Дамян Дамянов

Поезия докосваща душата, свиреща на най-фината й струна, омайваща и завладяваща, спираща дъха и галеща сърцето, оставяйки ни безмълвни. Това е лириката на Дамян Дамянов.

Oбичам те…

Обичам те. Надявам се, ти – мене.
Но – вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време…
…И си отива нашият живот.

Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен – просто си отива.

Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа…

И ако някога се изтърва
“обичам те” срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
“Обичам те” е просто малко. Много,

безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.

В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.

Обичам те. Но що са трите срички
пред нас – безкрайносричната любов.

***

Обади се, любов!

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени –
ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.

Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него – кълбо
жици, жици… Контактът – изваден…

***

Ревност

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!

Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.

И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя… тъкмо в теб.

До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.

Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.

Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…

И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.

Нима?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

***

Спокойствие, пари, уют и слава

Спокойствие, пари, уют и слава …
Какво ли друго липсваше ми още ?

Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено – небето в мойте нощи.
Живеех, трупах…. Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :

Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !

Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.

Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.

Второто дете
На Райна

Добре дошла на този свят и ти!
Като звезда в ръцете си те вземам –
повторен къс от моите мечти,
повторен миг от мойто кратко време!

Добре дошла си, дъще! Тръпна цял,
когато втори път плача си чувам.
Но мислейки за вторите деца –
прости ми! – в свойто щастие тъгувам.

Разбира се, ще те обичам аз,
тъй както твоя брат – съвсем еднакво.

По равно ще разделям между вас
сърцето и кръвта си. Но очаквай
ти участта на второто дете,

на другото, след първото дошлото:
то с дрешките на баткото расте,
на баткото дочупва то леглото.

Докъсва пелената му – парцал,
с играчките му вехти доиграва.

Света, от първите почупен цял,
на вторите, уви, за нов се дава.

Наистина,обидно малко, но
такъв е май законът наш човешки.

И ти дано го разбереш! Дано
от малка свикнеш – да не ти е тежко!

Търпи, дете! Макар ни нов, ни цял,
пак твой ще е животът необятен!

Май всички ний сме вторите деца
на тази грешна майчица – земята…

Източник: Gnezdoto