“Нямахме никаква представа къде отиваме и какво ще правим”. Ликвидаторите и наследството от Чернобил

В ранното утро туристите са готови да напълнят редицата подредени автобуси, които ще ги отведат до една от най-особените туристически дестинации в света. Всички са заредени с голям ентусиазъм с изключение на членовете на 663-та пожарна бригада от Ивано-Франковск.

За тях забранената зона около Чернобил представлява най-лошите 48 дни от живота им.

Тези мъже са част от близо 600 хиляди човека, които официално са наричани ликвидатори. Те са били граждани, резервисти и военни, които са изпратени в Чернобил, за да се борят с последиците от най-тежкия ядрен инцидент в човешката история.

Нямахме никаква представа къде отиваме и какво ще правим

След като тест на системите довежда до експлозия на един от реакторите в атомната централа на 26 април 1986 г., те са събрани от всички части на Съветския съюз. С малко или никаква специална екипировка, те са изпратени в зоната на бедствието с цел да намалят разпространението на радиоактивното замърсяване, което засяга най-силно днешните Украйна, Беларус и Русия.

Въпреки, че задачата е от изключително значение за живота на милиони, това не е нещо, за което те са били подготвени. След потушаването на пожара, масовата евакуация и раздаването на таблетки йод, работата не приключва. Месеци наред в 30-километровата зона ликвидаторите се борят да спрат разпространението на болести, да подсигурят безопасността и да изградят саркофаг над унищожения реактор.

4ти реактор на Чернобил след експлозията

„Нямахме никаква представа къде отиваме и какво ще правим“, казва Сергей Мелнюк, член на 663-та, който пристига на терен 12 седмици след инцидента и остава там 48 дни.

„Дадоха ни документи и трябваше просто да докладваме“, казва още той.

Не всички отиват срещу волята си. Някои от мъжете доброволстват заради чувство за дълг. Всички обаче служат въпреки огромния риск и дебелия облак от дезинформация. Дори година след експлозията, някои от включилите се в операциите са го правили без да знаят за размера на опасността.

Костянтин Хончаров доброволства, за да помогне в инициативата през 1987г. Той признава, че след като напуска родния си Симферопол на полуостров Крим и поема към Чернобил е имал малка представа в какво се забърква.

„Не знаех колко лоша ще е ситуацията. Исках само някак да помогна“, казва той.

Заради службата си повечето ликвидатори получават социални придобивки, но обезщетенията не успяват да заличат всеобщото усещане за опропастяване на бъдещето им.

Хончаров казва, че както мъжете от 663-та, така и повечето от неговия екип са или мъртви, или болни.

„Да, аз изглеждам здрав на външен вид, но вътрешно имам много проблеми“.

Слепотата за тежестта на ситуацията, в която са били замесени, е била директен резултат от дезинформацията от страна на съветските власти.

Не се притеснявайте и си гледайте живота, всичко е наред

„Съветските медии казваха, че всичко е наред и че няма заплаха“, казва Сергей Квит, който доскоро изпълняваше ролята на министър на образованието и науката в Украйна. По време на аварията той е бил студент в Киевския университет и е учил журналистика.

„Те повтаряха едно и също нещо отновно и отново „Не се притеснявайте и си гледайте живота, всичко е наред“, казва още той.

Според 49-годишната Ирина Жукова, въпреки че никой не е знаел за мащабите на бедствието, слуховете са циркулирали. „Разбира се, че не знаехме нищо. Въпреки това беше невъзможно да се скрие, че нещо се е случило заради броя на войниците, които бяха разпределяни като ликвидатори“.

Според Михайло Авершин, един от ликвидаторите, който в момента живее в Киев, населението е изглеждало апатично, но според него това се дължи на тогавашната пълна вяра в държавния апарат.

„Хората не подлагаха на съмнение това, което се твърдеше по държавните медии. Как можеш да развиеш интуиция за съмнение, ако никога не си познавал алтернатива за получаване на информация“, казва Авершин. По време на инцидента той е бил млад войник и бързо е разпределен в Чернобил заедно с множество други младежи.

„Нямахме никаква представа за радиацията и бяхме сред първите ликвидатори след взрива. Хората от селата, които служеха в армията пък нямаха абсолютно никаква представа за случващото се“, споделя още Авершин и дава пример за незнанието на хората:

„Един от мъжете от моя взвод намери парашут, който е бил използван при операцията по изсипване на пясък върху реактора. Той реши да го открадне и твърдеше, че ще накара жена си да му ушие два чифта панталони от него, защото материята беше с отлично качество. Някои от момчетата крадяха радиатори от изоставените домове, за да ги продават за скрап, докато всъщност крадяха години от живота си“, разказва Авершин.

Голяма част от командирите също не са имали голяма представа за случващото се.

„Когато пристигнахме на място ни настаниха в палатки без подове и трябваше да спим на земята, казва Васил Романов от 663-та бригада.„Някои от командирите ни казваха „Ето ви купа сено, вземете си малко, за да си подложите“, беше абсурдно“, казва Романов.

Някои от момчетата крадяха радиатори от изоставените домове, за да ги продават за скрап, докато всъщност крадяха години от живота си

Ръководителят на 663-та бригада, Ярослав Олейник, признава, че в началото на операцията висшестоящите са направили опит да следят приема на радиацията.

„Даваха ни устройства, които слагахме в екипировката си. Гледаха резултатите всеки ден, но само за три денонощия, след което просто ни взеха устройствата“, заявява през смях Плейник. „Осъзнаваха, че всички са подложени на твърде голямо ниво на радиацията и затова ни отнеха апаратите. След това ни накараха всеки ден да записваме нивото на радиация, на което сме подложени, а ние пишехме произволни цифри, тъй като нямахме никаква представа“, каза още той.

Официално преките смъртни случаи, свързани с инцидента, са само няколко десетки, но има голям спор за влиянието при по-късна смърт, причинена от ракови заболявания и други болести, свързани с радиацията.

Проучване на ООН от 2005 г. отбелязва, че 50 смъртни случая са били причинени директно от радиацията след инцидента, но също и за други 4 хил. смъртни случая на ликвидатори, местни и евакуирани жители, които са били засегнати.

От организацията Грийнпийс обаче остро критикуват този доклад, твърдейки, че близо 200 хил. смъртни случая между 1990 и 2004 г. са настъпили в резултат на чернобилската авария. От организацията добавят и за други случаи като преждевременно остаряване, неврологични и психически заболявания.

Специална комисия под егидата на здравното министерство на Украйна пък твърди, че 20 хил. ликвидатори умират всяка година във връзка с болести, които са получили заради участието си в борбата с последствията от взрива в атомната централа.

Въпреки това самите ликвидатори се чувстват все по-пренебрегнати от държавата.

„Първоначално властите ни обръщаха внимание. Отнасяха се с нас добре, защото знаеха кои сме. По-късно обаче ни забравиха“, казва Олейник.

През 1997 г. правителството на Украйна заявява, че има злоупотреби с помощите, които се изплащат на ликвидаторите и хиляди мигновено ги губят. Много други са принудени да доказват нуждата си от помощ пред държавата. Според потърпевшите съдиите взимат правилните решения, но след това държавата блокира решенията им.

30 години след аварията в Чернобил оцелелите от 663-та бригада са шокирани от гледката, която представлява събралата се пред входа на ограничителната зона тълпа. За 10-те хиляди туристи, които всяка година посещават Чернобил и Припят, мястото изглежда като лунапарк, но за ликвидаторите това далеч не е така.

Въпреки страданията в годините след службата им в Чернобил обаче, много от тях безстрашно заявяват, че ако имат възможност да избират, биха го сторили пак.

Източник: svobodnaevropa.bg