Един болен старец отишъл да живее при сина си, снаха си и четиригодишния си внук. Ръцете му треперели, погледът му бил замъглен, едва ходел. Семейството се хранело заедно, но слабото зрение на дядото и треперещите му ръце правели храненето истинско изпитание.
Зърната се разпилявали по масата, а вземел ли чашата, млякото се разливало по покривката. Синът и жена му се дразнели от неразборията.
– Трябва да направим нещо, не може да продължава така – казал синът за баща си. – Омръзна ми от разсипаното му мляко, мляскането и храната по пода.
Тогава двамата решили да сложат отделна маса в ъгъла за стареца. Така дядото седял отделно, докато останалите се събирали около масата. След като счупил една-две чинии, дори започнали да му сервират храната в дървена купичка. Когато семейството поглеждало към дядото, виждали в очите му сълзи. Обръщали му внимание само ако трябвали да му се карат, че е изпуснал вилицата или е разсипал храна…
…Един ден преди вечеря мъжът забелязал, че малкото му дете си играе с дървени кубчета на пода.
– Какво правиш? – попитал го той.
– Приготвям дървени купички за теб и мама, за да ви храня от тях, когато остареете – отговорило детето със сладък глас.
Родителите били поразени от чутото и не обелили дума. По бузите им потекли сълзи. И двамата знаели какво трябва да направят.
Вечерта синът взел ръката на баща си и внимателно го настанил на общата маса. И той седял на нея с другите до края на дните си.
Вече никой не се сърдел, когато дядото изпускал вилицата си, разливал млякото или изцапвал покривката.
Източник: Родопчани