Сигурно всеки е чувал думите „никога няма да му простя”. Такива изказвания са чисто механични и емоционални, предизвикани от гордост. Понякога показват твърдото намерение даже и да не размислиш върху случилото се.
Наблюдавала съм хора, които заявявайки това се чувстват „отгоре” над другия и едва ли не го наказват по този начин. Но както става ясно, емоциите и особено онези неизказаните, които държим в нас, могат да имат отражение върху здравето. Всяка негативна емоции остава и тежи, подобни мисли подклаждат разочарование.
Прошката е дълбок акт. Тя не е дума. Тя е пречистване от онова, което си очаквал, от онова, което те е наранило.
И всъщност прошката не е към онзи, който ти го е направил. Тя е пускане на онова, което ти трябва да изчистиш. Другият човек е само катализатор, той ти е помогнал.
Oтношението към прошката е добър признак за това докъде си стигнал в съзнателното си развитие. Защото в един момент разбираш, че няма нужда от прошка. Разбираш, че другият човек е действал по начина, по който умее и познава, и който може да е съвсем различен от твоите очаквания за поведение на другите хора.
Прошката е разбиране и емпатия. Дълбоко разбиране, че всеки човек е различен.
Тя е показател, че не приемаш нищо лично. Тогава няма нужда да прощаваш на никой.
„Прошката е акт на любов към самия себе си. Ще разберете, че сте простили на някого, когато го видите и не чувствате повече нищо. Когато чуете името му и не изпитвате никаква емоционална реакция.
Когато можете да докоснете раната и тя не ви боли, тогава ще знаете, че наистина сте простили. Разбира се, белегът ще бъде там също както остава върху кожата ви. Вие ще имате спомен за това какво е ставало, за това какви сте били, но след като бъде излекувана раната, тя повече няма да ви боли. Може би си мислите: Лесно е да се каже, че трябва да простим. Аз опитах, но не мога да го направя. Намирате си причини, оправдания защо не можете да простите. Но това не е истината. Истината е, че вие не можете да простите, защото сте научени да не прощавате, защото така сте го правили досега.”
Най-често в отношенията ни с близките възникват тези конфликти, които ни нараняват.
Там чувствата на отхвърляне, предателство, обида се появяват лесно. Известно е, че най-много ни боли от най-близките. Там има повече очаквания. Там са нашите сродни души, които ни помагат да израснем.
И ако попадате в ситуация, в която сте обидени, чувствате, че е несправедливо отношението към вас и имате очаквания, обикновено имате желание за прекратяване на отношенията. Но ако те продължават да се повтарят, да влизате в същите ситуации, тогава помислете, че трябва да промените отношението си.
Всяка повтаряща се случка ни идва като изпит.
И колкото и да е разбираме всичко, промяната става трудно. Иска се ниво на осъзнаване, иска се отворени възприятия и немеханично действие.
Всички емоционални реакции, свързани с друг човек, всички разочарования са поле за чистене. Вашата реакция може да е различна – от обвиняване на другият, до избягване на общуването с този човек. И дори и действията на другия човек наистина да са били нечестни, идва момент, когато е лесно да пуснеш.
Лесно е да пуснеш, когато имаш емпатия. Когато осъзнаеш, че човекът отсреща има ограничено поведение, различно от твоето. И ако проявиш благосклонност може да видиш дори чистата несъвършеност на човека отсреща.
Лесно е да пуснеш, ако не приемаш нищо лично. И тогава изпитваш дори желанието този човек да преодолее слабите си страни, които са го подтикнали да действа така срещу теб. Защото има хора, които неволно нараняват другите. И нараняват хора, които имат емоционални рани. Така става едно допълване и взаимопомощ.
Както и да бъде приета прошката, тя е свобода.
Свобода от лошите усещания и наранени мисли, чистота в мислите. И всичко това носи спокойствие само на теб.
Още статии на Видислава Тодорова и допълнителна информация за нея.
Източник: gnezdoto.net