След бестселъра „Ако ти знаеше…“ и любимата книга на автора „Ти ми беше обещан“, издателство Гнездото има удоволствието да ви представи ново заглавие от Елчин Сафарли.
„Искам у дома“ е история за пътуването на един мъж и една жена един към друг. Минавайки през най-съкровените си детски спомени, преживявайки отново своите болки и загуби, те търсят себе си, но и неусетно се приближават един към друг.
На сутринта се събудих с мисълта за човека, който живее някъде там… не ме познава, не го познавам и аз. Но вече, без да знаем, вървим един срещу друг. И скоро ще се срещнем.
Вярвах в нашата среща от деня, в който изгубих всичко. Вярвах, че някъде по новия ми път ме чака човек, в когото ще видя отразена себе си. Но такава среща не се случва изведнъж – най-напред трябва да преминеш през самотата, изолацията, усещането за края. За да срещнеш себе си.
Един тих глас ми нашепваше: „Фейга, чака те място, до което си струва да стигнеш“. Този глас ме вдигаше на крака и ми показваше пътя към дома, в който трябваше да въведа ред.
„Искам у дома“ е една топла книга с аромат на море и източни лакомства, която ще ви отведе при бреговете на Каспийско море и ще ви накара да усетите студения северен вятър и солените морски пръски. Ще ви хване за ръка и ще ви върне в безгрижните дни на детството, ще ви докосне като топла майчина ръка, ще ви обгърне с любов, ще ви подари надежда и вяра. Ще ви разкаже простите човешки истории на различни хора – светли, смирени и състрадателни, всеки преживял своята мъка, но запазил човечността си.
– Болката или извисява човека, или го озлобява – каза ми веднъж Сурая. – И пак е въпрос на избор, синко. Срещала съм доста хора, които след преживяна загуба са станали по-светли, по-състрадателни. Виждала съм и такива, които болката е унищожила. Едно знам със сигурност: трудностите трябва да се приемат мъжествено. Когато загубихме сина си, мислех, че съм загубила обичта си към света. Но не потисках отчаянието в себе си, позволих си да го преболедувам. И то си отиде.
„Искам у дома“ е пътешествие за всички, които са готови да повярват в щастието и в любовта и които се нуждаят от храна за душата си, за да направят най-важната крачка – към себе си. И да открият пътеката към своя истински дом.
„Искам у дома“ е откровение, което ще ви помогне да намерите покой в сърцето си, да изживявате магията на всеки свой ден и да не спирате да търсите любовта.
Като писмо в бутилка – нека го получи онзи, който има нужда от него…
От книгата:
Израснал съм в къщичка със зелен покрив на Абшерон. Полуостров на западния бряг на Каспийско море, покрит с жълто одеяло от солени пясъци. Морето тук е спокойно и смирено като дервиш, а лозниците се вият като арабски букви. Идвахме тук с електричката. Посрещаше ни юнската жега на гара Смокинова. С нас е баба, която винаги носи две сламени чанти. В едната има багаж за мен и брат ми, в другата – овчи кашкавал, солена извара и буркан с катък.
……………..
Всичко, което плаваше насреща ми, усмиряваше моята люшкана от вълните лодка и постепенно я превръщаше в кораб.
Земята, по която дни наред вървях към неизвестността, беше мой приятел. Всеки нов изгрев я изпълваше с онова сияние на Вселената, с което светят душите на търсещите, очакващите и благодарните. Това е законът на живота: получават онези, които умеят да чакат, останалите просто преминават и… продължават своя път.
……………..
В морските дълбини е вечна тишина. Ураганите са на повърхността – там бушуват, там и отминават. Хората могат да научат много неща от морето и това е едно от тях: да запазват покоя вътре в себе си, независимо какво се случва отвън.
– Има дни, когато всичко помръква – обясняваше Сона. – Сякаш светлите чувства изведнъж стават безцветни. Не обичаш, не вярваш, не искаш. В такива дни използвах една простичка хитрина, защото не исках никой да се тревожи за мен. А и се опасявах да не обидя някого неволно. Излизах със спокойно лице и се прибирах чак вечерта. Качвах се на автобуса, отивах в съседния град, гледах през прозореца как вали дъждът и не мислех за нищо. Или дълго вървях пеша… Олекваше ми.
Не споделях тези дни с Асад. И защо да го правя? Това си бяха моите вътрешни тревоги и единственият начин да се възстановя, беше мълчанието. Колкото по-силно човек се стреми към светлината, толкова повече прегради изникват по пътя му. Както казват на Изток, измъчват те демони – един път да се хванеш на въдицата им и току-виж си се превърнал в лош човек. Ето защо е важно винаги да се връщаш към себе си.
Руми е казал: „Този свят е планина, а нашите постъпки са викове. Ехото от всеки наш вик в планината винаги се връща към нас самите“.
……………..
Имам леля на име Амина. Сестра е на мама. Двете са израснали в живописното село Хиля. Щом се омъжила за баща ми, майка ми Сария се преместила в града. Но Амина и досега живее на село. Има парче земя и малка къща, където с мъжа си Джафар се радват на тишината.
Децата им имат свои семейства. И са избрали да живеят в големия град. А Амина до ден-днешен е там, където се е родила. Гордее се с това.
– Ходих до Индия и Иран, това ми стига. Построих си собствен свят тук, на това скалисто парче земя, и имам всичко, което бих искала да присъства в него. Не ми трябва да пътувам повече. Възпитах трима синове, двама внука, посадих двайсет и осем райски ябълки, видях Мека. Сега имам приятел, дом и тишина… Хората се измъчват по пътя към уж големите си цели, иска им се да се прочуят по целия свят. Борят се за това. И в тази борба изоставят дома си – онзи, който е вътре в тях. Ако искаш да си полезен на ново място, научи се най-напред да бъдеш полезен у дома.
……………..
Когато баба Сона тръгна за Америка, почти цялото село беше дошло да я изпрати. Полетът беше в пет сутринта, а летището е на десет минути път от къщата, така че нямаше смисъл да тръгва от града. Мислехме, че това е причината Сона да иска да тръгне от вилата. Оказа се, че тя не само е стягала куфари с армагани, но и… се е прощавала с родната земя.
Съседите разказваха, че баба дълго седяла на ноемврийския студ под голите смокинови дървета. Разхождала се край морето и събирала в буркани каспийска морска вода, а в торбички слагала солена пръст от абшеронската пустиня.
На Изток е прието, когато се преселваш в друга страна, да вземеш със себе си малко от земята, в която са корените ти, и да я поставиш на почетно място в новия си дом. За да не забравяш откъде си тръгнал.
– Бабче, ами че ти отиваш само за две седмици. Защо ще носиш морска вода? Бездруго на митницата ще ти я вземат.
Сона само се смръщваше и продължаваше да пълни пластмасови кутии със смокиново сладко.
– Ще летя през океана до страна, където самолети се забиват в сгради. На Абшерон такова чудо никога не се е случвало. Е, понякога пияницата Салех бие своята Пярвана, но на заранта ѝ чете стихове на Физули. Затова ме оставете на мира. Току-виж умра там, нека да имам наблизо частица от Абшерон.
……………..
– И аз ли трябва да се моля, бабо?
– Всеки е свободен сам да избира, Игид. Най-важното е да обичаш – това е най-важната молитва.
– С нея ли плащаме за щастието?
– Нищо подобно. Молитвата е разговор. Разговаряш с душата си, благодариш – за това, че чуваш и виждаш, че можеш да тичаш, да играеш, да прегръщаш, да тъгуваш и да ядеш сладолед с шамфъстък.
– Ами ако не благодаря, Той ще се обиди ли?
– Той ще те обича пак толкова силно.
– Нене, ще се срещна ли с Него, когато умра?
– Ти се срещаш с него всеки миг. Погледни листенцето на смокиновото дърво. Виждаш ли колко красиво трепти на вятъра? Това е Той. Това е една ваша среща.
……………..
Тукашният вятър е фон за всичко случващо се. Невидима рамка, в която се сменят хора, лица, годишни времена. Той изпълва хората едновременно с покой и безумство, а понякога с грешни мисли и със заблуди за собственото им съвършенство.
Вятърът руши илюзиите. Една от тях е, че можеш да се чувстваш уютно в околния свят, когато имаш повече. Вятърът го прави не защото е лош. Той иска да ни насочи към самите нас. „Осъзнайте се, всичко е вътре във вас. И уютът, и страхът, и щастието, и отчаянието. Спрете да издигате замъци, да се криете зад огради, да притъпявате болката си с хартийките, наречени пари. Живейте така, че нищо да не е напразно. Направете така, че появата ви на света да не е напразна.“
……………..
Не ме напускаше мисълта, че някъде там, на десетки километри от Абшерон, в безличен многоетажен блок живее един друг Елчин. И в неговия живот няма море. Той ходи на училище всеки ден по един и същи път, учи досадни уроци, вади парченцата лук от мамината супа и се старае да бъде прилежен… да прилича на всички останали. И на мен, на истинския Елчин, който живееше край морето, ми беше мъчно за него.
Тогава се запитах: „Какво да направя, за да остана истински завинаги?“. А отговорът се появи веднага: „Изгради същия свят – с неговите ветрове, храмове, морета, смокинови дървета и фарове – вътре в себе си и използвай всичките му възможности, за да обичаш“.
……………..
Всяка събота с Махмуд правим питки и халва, носим ги в детския дом и там всички заедно закусваме.
Преди шест години Махмуд загуби единствения си син. Левкемия. Годините борба между болничните стени не дадоха резултат.
– Виждах как синът ми, измъчен от химиотерапията, се погубваше. Лекарите изобщо не говореха за оздравяване, но обещаваха да удължат живота му. Ама това живот ли е?!
Един ден с жена ми отидохме в болницата и си прибрахме детето вкъщи. Сутрин тримата се разхождахме край река Киш, хранехме птиците, радвахме се на цъфналите липи, гледахме облаците… Без лекарства и болници синът ни живя още година и половина. След загубата с жена ми дълго време живяхме в планината – далеч от хората, от въпросите, от съболезнованията. А една сутрин се върнахме в града… с единственото желание да даваме любов на ближните. Нали си спомняш думите на Руми: „Не бъди влюбен. Бъди любов“?
Пътят към щастието минава през болката. И душевна, и физическа. Иначе не може, такава е човешката природа. Само ако преживеем загуба, откриваме в себе си нещо ново, непривично дотогава за нас. Едни възприемат болката като наказание, като пречка, други се сближават с нея. Болката не е само сигнал за нещо тревожно вътре в нас. Тя е безценен шанс да се изкачиш на следващото стъпало.
……………..
– Болката или извисява човека, или го озлобява – каза ми веднъж Сурая. – И пак е въпрос на избор, синко. Срещала съм доста хора, които след преживяна загуба са станали по-светли, по-състрадателни. Виждала съм и такива, които болката е унищожила. Едно знам със сигурност: трудностите трябва да се приемат мъжествено. Когато загубихме сина си, мислех, че съм загубила обичта си към света. Но не потисках отчаянието в себе си, позволих си да го преболедувам. И то си отиде.
……………..
Тя също е идвала преди в това село, спускала се е до Напразните надежди и е хранила рижия котарак край изоставения фар. Но сме се разминали – все още не сме били готови един за друг. Предстояло ни е да намерим в себе си онова, което накрая ще ни събере. Всяка среща се случва, когато ѝ дойде времето – закъсненията са изключени.
По пътя отново ще се убедим, че грешки не съществуват. Всяка от тях е стъпка към мястото, до което трябва да стигнем. А тези, с които сме се разделили, са ни научили да обичаме и да не предаваме гласа на сърцето си. Важно е да отсеем това разбиране от горчивината, обидата и желанието за отмъщение.
……………..
Ще дойде ден и нашите пътища ще се срещнат на есенния бряг. Ще се видим отдалече и веднага ще се познаем. Ти си този, към когото толкова отдавна вървя. Аз съм онази, до която ти успя да стигнеш. Вече сме уморени и имаме едно-единствено желание – да се прегърнем, да помълчим заедно и да погледаме как се променя цветът на морето под аления залез.
Няма да ти разказвам какво е било преди да те срещна. Няма да ти говоря за хората, които са ме научили на нещо важно и са си отишли, нито за онези, които самата аз съм пуснала да си вървят. Няма да те питам и за онова, което е останало зад гърба ти. Всичко това – и доброто, и лошото, и страстите, и лекомислието – ме е довело при теб. За което съм безкрайно благодарна.
Ще четем по очите си, ще оставим да говорят докосванията ни. В тях са всички истории – и от светлото утро, и от тъмната нощ. Ще заличим миналото, ще се слеем в едно цяло. Но това не значи, че ще забравим. Никога нищо не се забравя. Понякога ще поглеждаме назад, само за миг, колкото да се убедим, че раните не кървят и вече са зараснали, че белезите са станали почти невидими. Те са памет, опит, крачка напред и капка тъга. Те ни държат будни.
Ще си построим къщичка край морето. Със сини прозорци. Ти също обичаш синия цвят, знам. Ще обикнем дома си така, както се обичаме един друг. Той ще бъде нашето отражение.
Някой ден безгрижна вълна ще отмие следите ни по есенния бряг, но това няма да ни носи печал. Важното е, че пътищата ни се сляха. Че се дочакахме.
……………..
Времето ме е научило да не чакам чудесата, а сама да ги създавам, да се обогатявам и, разбира се, да ги споделям. Ако не споделяш, не е интересно да живееш. Като в рисуваното филмче за златната антилопа, помниш ли го? Когато всичко на света се върти само около теб, златото – и в буквален, и в преносен смисъл – изгнива и се превръща в пръст, с която сам се погребваш.
Днес Яхмур ме попита: „Откъде знаеш, че името му започва с „Е“, щом не сте гледали морето заедно?“. Не знаех какво да ѝ отговоря. Ти, името ти, разговорите с теб – всичко е в сферата на чувствата, които понякога не можем да обясним. Но от това те не стават по-малко вероятни или вече реални.
Чувствата са вяра. Скъпи Е., кажи ми, какво е за теб вярата? За мен тя е покой и тишина. Сложно е да се опише, защото всеки усеща невидимата част от света по своему. Важното е във вярата да живее любов, а не страх, агресия и потисничество.
……………..
Това си ти. Същият този съсед от съседната къща, който нощем усърдно трака нещо на пишещата си машина. Аз те видях, но ти мен – не, или поне така ми се стори. Не се реших да се приближа. Какво да ти кажа? „Здравей, казвам се Фейга, а твоето име май започва с буквата „Е“, радвам се да те видя на брега на Синьото море, ето, заповядай, това са писмата, които ти писах.“
Когато те видях през прозореца, правех кюфтета от булгур и ръцете ми целите бяха изцапани с доматена паста. Косата ми беше леко чорлава, а на лицето си бях сложила маска от кисело мляко. Представям си, ако в този вид се бях появила на прага ти и бях изрека всичко това (което си е, меко казано, странно). Сигурно щеше да загубиш ума и дума!
Знаеш ли, съмненията започнаха да заглушават гласа на сърцето: „Това не е той, Фейга! Пак си измисляш! Името му започва с „В“ и не той е вървял цял живот насреща ти. Пък и няма да може да прочете писмата ти, защото говори само португалски“.
Сърцето обаче не се предава: „Фейга, не слушай съмненията! Стига! Сигурно и той не се решава да се приближи. Но непременно ще го направи, ако не утре, то вдругиден. Силата на привличането няма да го остави на мира. Така че защо да отлагаш тази среща? Отвори вратата, излез на брега“.
Източник: gnezdoto.net