Цената на доверието

Цената на доверието

Така съм създадена,
че предпочитам
да се усмихна, вместо да се намръщя,
да погаля – вместо да ударя,
да повярвам – щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
с думи са ме оплитали –
и пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
веднъж да не повярвам само
на очите, които наистина
са били искрени.

* * *

Остави ме най-после сама!

Цял ден вървиш след мене –
когато мълча и когато говоря,
по улицата и у дома,

от мига на събуждането
до мига на съня…
усещам те, без да те виждам.

Знам какво ми казваш,
макар че не чувам гласа ти.

Ще избягам от теб!

– Да остана най-после сама –
без твоите ръце в ръцете ми,
без твоите очи в очите ми,
без твоята душа – в моята;

Тогава ще си поема дъх,
ще спусна клепачи –
да си почина най-сетне от теб,
дето цял ден вървиш по петите ми…

А когато отворя очи,
най-напред ще попитам:
“Къде си?
Не ме оставяй сама!”

* * *

Чувства

Има чувства, леки и неуловими
като дъха на снега, на мъзгата.
Те се разпръскват, преди да си им дал име,
но ти помниш смътно аромата им.

Има чувства, гъсти като смолата,
дето капе под брадвата на дърваря.
Те лежат векове под земята
и се превръщат в камъни кехлибарени.

Има чувства, горчиви като пелина,
чувства – ярки като светкавици нощни…
В черупките на словата застинали,
те и след мен ще живеят още.

Станка Пенчева

Източник: gnezdoto.net