Аз съм на 30 години. Имам един неуспешен брак зад гърба си – брак, който продължи само две години. От него ми остана най-ценното в живота ми – моята дъщеря. Бившият ми съпруг пиеше, изневеряваше, вдигаше ръка. Последната капка беше, когато го хванах да ми изневерява… с най-близкия си приятел. След този шокиращ момент той напусна дома ни и се върна при родителите си. Затвори се в себе си, а аз останах с болката и самотата.
Нямах на кого да се опра. Не вярвах на никого. Постепенно започнах да търся утеха в алкохола. Детето временно беше поверено на бабите – родителите на бившия ми съпруг, които в този момент направиха всичко възможно да помогнат.
Измина година. Осъзнах, че не мога повече да се контролирам. Алкохолът беше станал част от ежедневието ми. Помолих семейството си за помощ – това беше първата крачка към промяната. Заминах в друг град и постъпих в рехабилитационен център. Прекарах там шест месеца. Тези месеци промениха всичко. Реших да остана в новия град, да започна отначало и да си върна детето.
Запознах се с мъж – разведен, с две дъщери от предишен брак. Започнахме да живеем заедно. Половин година по-късно вече бях успяла да върна дъщеря си при мен. Сега живеем като семейство – трите деца, съпругът ми и аз. Никой от нас не пие. Дъщеря ми е щастлива. Най-после има истински баща до себе си.
Но… започнах да се отдръпвам. В отношенията ни се появи дистанция. Все едно сме женени от 20 години. Интимността, която преди ми носеше близост, сега се усеща като задължение. Той има нужда от нея всеки ден, а аз – не. Не го обвинявам. Не искам да го нараня или да го отблъсна – обичам го и го уважавам. Но нещо в мен се е променило. Може би заради преживяното, може би заради зависимостта, от която се възстановявам. Приемам лекарства, които също може би влияят на емоционалната ми чувствителност.
Чувствам се объркана. Други мъже ме привличат – значи не става дума за фригидност. Но никога не бих изневерила. Това не е в природата ми и не искам да рискувам нещо толкова ценно като новото си семейство. Но се питам – това, което усещам, нормално ли е? Или вече съм загубила способността си да усещам близост по онзи естествен начин?
Всичко, което написах, предава само малка част от това, което нося в себе си. Толкова е трудно да изразя всичко с думи. Знам, че не е най-лошото, което може да се преживее, но това състояние пречи на връзката ни. Пречи ми да се отпусна, да обичам, да се доверя докрай. Искам да намеря път обратно – към себе си, към връзката ни, към онази вътрешна лекота, която някога имах.
Може би някой, който е бил в подобно състояние, ще ме разбере. Аз не търся съжаление. Търся разбиране. И малко надежда.
