Не всички връзки свършват с подписа за развод. Понякога, дори след като си затворил една врата, някой друг не спира да тропа от другата страна. За мен това беше бившата ми свекърва.
След раздялата със сина ѝ си мислех, че всеки ще поеме по пътя си. Започнах нов живот. Имам съпруг, деца, дом, който съм изграждала с грижа. Но не и за нея. Малко след развода ми се обади, сякаш нищо не се е случило. Покани ме „на чай“. Каза, че ѝ липсвам.
Първо ми стана мило. После – странно. А после – изтощително. Телефонните ѝ обаждания зачестиха – ту за малка помощ, ту за „разговорче“. Искала рафтовете ѝ да се оправят, хранителни стоки, компания. Не ѝ стигало, че е сама. А аз? Аз не съм ли човек? Не съм ли майка, съпруга, жена, която също има нужда от време, тишина, почивка?
Разбира се, не ѝ го казах така. Опитах тактично. Обясних, че имам нов живот, нови ангажименти. Тя се разплака – казала ми, че съм ѝ като дъщеря. Че сме си останали семейство, защото имаме общо дете – нейният внук.
И аз уважавам това. Наистина. Никога не съм ѝ забранявала да го вижда. Но оттам до това да съм ѝ на разположение… има граница. А тя все я прекрачва.
Говорих с бившия си съпруг. Помолих го да ѝ обясни. Той само вдигна рамене – майка му си е такава. Удобно му е тя да ми звъни на мен, не на него. А аз отнасям всичко – вината, неловкостта, сълзите ѝ и упреците.
Сегашният ми съпруг ме подкрепя. Но усещам, че това го напряга. Когато телефонът звъни и видя името ѝ – цялото ми тяло се свива. Той казва: „Просто не вдигай“. Но не е толкова просто.
Опитах да поставя граници – отказвам, когато мога, казвам, че съм заета. Но не винаги успявам да устоя. Чувствам се виновна. За неща, които не би трябвало да са мой товар.
Понякога съботите ми минават в това да ѝ търся лекарства или да я слушам как се оплаква. А моите деца? Моят мъж? Те чакат мама да се върне емоционално. А аз съм някъде между миналото и настоящето, зашита в един капан от „учтивост“.
Не искам да я нараня, но още по-малко искам да загубя себе си. Уча се да казвам „не“. Уча се да не се извинявам за това. Искам тя да остане част от живота на детето, но не и диригент на моя.
Ако някой е в подобна ситуация – не чакайте да ви погълне. Вашият живот също има стойност. Вашето време е ценно. Границите не са егоизъм – те са здрав разум.