Никой не те подготвя за моментите, в които животът ти се преобръща не с гръм, а с шепот. Една среща. Един човек от миналото. Един поглед от мъжа, който обичаш.
Беше вторник. Готвех. Очаквах Иво да се прибере от работа. Телефонът звънна. Погледнах – Олег, бившият ми. Не го бях чувала с години. Гласът му звучеше странно, сякаш ще се разплаче. „Моля те, трябва да се видим. Спешно е.“
Срещнахме се в едно кафене – не защото исках да върна нещо. Просто… така съм възпитана. Не мога да игнорирам човек, който звучи отчаян.
Седнахме. И още първите думи бяха признание. Че още ме обича. Че съжалявал. Че съм била жената на живота му. Аз замръзнах. Опитах да го прекъсна: „Имам съпруг. Имам живот. Стига.“ Но той не слушаше.
И в този миг се появи Иво.
Стоеше до масата. Не казваше нищо. Само ме гледаше – с онзи поглед, който няма да забравя никога. Болка, съмнение, обида. После попита тихо:
„Това ли е начинът, по който пазиш любовта ни?“
Не знаех как да реагирам. Не бях изневерила. Не бях планирала нищо. Бях просто… уловена в ситуация, в която някой друг наложи сценария.
Иво си тръгна, без да каже повече. А аз останах на място, опитвайки се да обясня на човек, който вече не ме чуваше.
Вечерта, когато се прибрах, той беше там. Мълчалив. Казах му всичко – как се е случило, как съм реагирала, как съм отрязала Олег. Но той само каза:
„Ако не бях дошъл… щеше ли да продължи?“
И този въпрос ме удари по-силно от всичко.
Олег го блокирах. Написах му, че не искам да го чувам повече. Че съсипа нещо истинско с едно изречение, което не съм искала да чуя.
Сега Иво е различен. По-студен. По-затворен. Опитвам се да му покажа, че го обичам. Всеки ден. Малко по малко. Понякога отвръща. Понякога не.
Но знам едно – не съм изневерила. Само се оказах на грешното място, в грешния час. И платих с нещо, което е трудно да се върне – доверие.
И все пак вярвам. Вярвам, че ако има любов, ще намерим пътя обратно един към друг. Само че този път ще е по-дълъг. По-тих. И по-истински.