Във Фейсбук група попаднахме на история, която си заслужава да прочетете.
„Преди време в столицата, където идват хора от цяла България да работят, някои имат късмет. Други нямат. Когато не ти се получи няколко пъти, отчаянието и безсилието надделяват. Аз дойдох отдавна, намерих си работа и жилище. Развивам се, но всеки ден минавам през някой подлез. Там просят хора. И в един от тези подлези имаше просякиня, доста мръсна, с немита от не се знае кога коса.
Тя все гледаше надолу и молеше минувачите
Съжалявах я, но по принцип не смятам, че когато даваме на бездомниците пари, ние ги спасяваме. Те са отговорни за живота си. Особено, когато ще се напият с парите за пореден път. В един от дните обаче ми кипна и реших да попитам жената какво се е случило с нея. В момента, в който ме погледна, не се сдържах, извадих всичките пари, които имах в себе си и ѝ ги дадох. Бяха около 100 лева.
В следващите дни тя не беше там. Всъщност повече не я видях в подлеза, но не можах да я забравя
И така, тези дни, около година след това, отидох в друг район на града. Влязох да си купя кафе и на една от масите видях добре подредено, поддържано и красиво момиче. Когато тя ме погледна, аз веднага я познах. Това беше жената от подлеза. Тя също ме позна, усмихна се и веднага дойде при мен.
Името ѝ е Катя. Търсила ме е шест месеца, за да ми благодари. Парите, които ѝ дадох, променили нейния живот. Тласнали я обратно към нормалността. В крайна сметка се прибрала в родния си град, сдобрила се с родителите си и си намерила работа. Вече прави крачки в собствения си бизнес и понякога идва в София по работа. И всичко започна само с около стотина лева, които бяха в джобовете ми.
