Работех в родилен дом, много обичах децата и знаех, че аз никога няма да имам свои собствени. С мъжа ми правихме много опити, но лекарите бяха категорични. По това време нямаше и възможност за инвитро процедури. Практически се примирих със съдбата си, но винаги съм завиждала на бъдещите майки.
В отделението постъпи една много красива жена, просто екранна звезда, със също толкова красив, грижовен съпруг и млада свекърва. Веднъж седмично ѝ връчваха букети и подаръци, съпругът ѝ идваше под прозорците със забавни плакати. Не семейство, а приказка.
Тази жена роди навреме – момче с „цепнатина“ и то в доста тежка форма, бебенцето имаше белег. Когато разбра за това, родилката изпадна в истински ужас. Също като съпруга и свекървата.
На семеен съвет те решиха, че няма да вземат сина си, защото не им трябва такъв изрод, все пак вече бяха купили ръчно изработено креватче… и всичко останало.
Главната лекарка се опитвала да ги убеди със сълзи, но те бяха категорични в решението и намерението си. И разбрах, че няма да позволя момчето да попадне в сиропиталище. Общо взето с мъжа ми го осиновихме и се изнесохме, където никой не ни познава. Все още мисля, че това е най-доброто решение, което сме взимали в живота си. Обикнахме го като наш син, той е наш син, обожаваме го.
Когато синът ни порасна (между другото, истински красавец, белегът почти не се вижда), ние му казахме всичко, както беше, но той не пожела да търси биологичните си родители.
Катя, 64 години
