По отношение на възпитанието хората често не са далеч от собствените си родители. С други думи, те повтарят модела на поведение, възприет в семейството им, и, за съжаление, неуспешен.
Ключова роля тук играят фразите, които мама и татко обичат да казват на децата си. Често след известно време детето израства нервно и емоционално нестабилно.
Какви родителски думи могат да окажат такова негативно въздействие върху мирогледа и самочувствието на детето?
— Ще говорим вкъщи!
Това е класика на жанра, въпреки че всъщност нито бащата, нито майката са казали нещо твърде ужасно.
Детето обаче вече е напълно неспокойно и ако чува това редовно, то до училищна възраст е пълен невротик.
Каква е вредата от това? Най-вероятно родителите просто не знаят какво да кажат.
Думата „говорите“ е еквивалентна на „наказване“, така че детето получава нервен тик след тази фраза. То разбира, че всъщност никой няма да говори.
Те ще започнат да го обиждат, да му се карат и наказват, но няма да говорят с него като с пълноправен член на обществото. Превод на детски език:
„Вкъщи ще те наричаме с ужасни имена и ще те наказваме!“
„Ако се държиш лошо, ще те дадем на съседа (полицай, непозната леля)!“
Друг често срещан детски страх: детето искрено вярва, че родителите му могат да го дадат на някого.
Това значително подкопава доверието: бащата и майката не се възприемат като близки и скъпи, а като някакви ужасни и нечовешки типове, способни да изоставят сина или дъщеря си, за да задоволят собствените си капризи.
В тази ситуация непознати и уж ужасни „лели“ изглеждат по-човечни и искрени от такива бездушни роднини.
— Нищо няма да постигнеш!
По принцип това не е много страшно, разбира се, но засяга самочувствието и е много болезнено.
Освен това, детето разбира: родителите се отнасят към него консуматорски. Те ще го обичат само ако успее. И ако то не може да стане отличник и гордост на страната, тогава отношението към него ще бъде лошо.
— Ти нямаш нищо свое!
С тези думи родителите просто формират у детето комплекс за малоценност. С това темпо няма да се научи да защитава личните граници и да отблъсква арогантни хора като роднините си.
„Ние се прегърбваме за теб, а ти…“
Това е формирането на чувство за вина за това, че човек просто се е родил. С други думи, той е още малък, но вече дължи всичко на всички.
В крайна сметка, родителите му постигнаха такъв „подвиг“: решиха да го родят! Прекалено емоционалните и ексцентрични майки също добавят нещо като „ще ме умориш“.
Тоест, отговорността за благополучието на майката също автоматично пада върху плещите на децата. Ето как инфантилните хора манипулират децата си и изобщо не се смущават от това.
Така да накараш детето да страда и да се страхува всъщност е лесно. Единственият въпрос е защо и кому е нужно?
Наистина ли е невъзможно просто да живееш и да изпълняваш спокойно родителските си задължения по отношение на възпитанието?
