Анализът на дълбоководните скали и сравнението на орбитите на двете планети водят учените до заключението, че Червената планета редовно създава гигантски водовъртежи в океаните на Земята.
Ние добре знаем как Луната със своята гравитация леко повдига Световния океан, поради което при въртенето на Земята около оста си в една или друга част от нея всеки ден има първо прилив, после отлив. Това е един от най-ярките и разбираеми примери за връзката ни с космоса. Но се оказва, че земната хидросфера и като цяло цялата климатична машина на нашата планета са чувствителни не само към влиянието на естествения спътник на Земята, но като цяло в една или друга степен към всичко, което се случва в Слънчевата система.
Наскоро геолозите решиха да проучат как океанът реагира на изменението на климата и стигнаха до някои напълно изненадващи заключения. Те изследвали проби от седименти, извлечени от близо триста кладенци, пробити в океанското дъно по целия свят. В резултат на това беше възможно по същество да се реконструират събитията в Световния океан през последните приблизително 70 милиона години.
Какво беше открито: същите промени могат да бъдат проследени в тези седименти, които се повтарят като часовник на всеки 2,4 милиона години.
Какво представляват: нещо редовно отмива определени седиментни скали. Тоест спокойствието на океанските дълбини редовно се нарушава от някое много мощно течение. Учените смятат, че в океана смесването на водните маси периодично се засилва и дори се появява цял водовъртеж, който потъва до самото дъно. И това е ясно проявление на изменението на климата, а именно охлаждане след значително по-топъл период. И когато започнаха да откриват възможните причини за тези промени, те откриха нещо неочаквано: изглежда, че това се дължи на гравитационното взаимодействие на Земята и Марс.
Факт е, че цялата текуща ситуация в Слънчевата система само ни изглежда непроменена и стабилна, но всъщност в големи времеви мащаби, поради взаимното влияние на небесните тела, нещо постоянно се променя. Например, овалът на доста удължената орбита на Меркурий с всяко ново завъртане около Слънцето се движи леко обратно на часовниковата стрелка по този начин. Това изместване завършва пълен кръг за 260 хиляди години.
Орбитата на Марс е много по-малко издължена, докато тази на Земята е почти кръгла, но все пак не съвсем идеална, тоест формално и в двата случая това също са елипси.
И тези елипси също не са ориентирани по един и същи начин през цялото време. Те също се изместват. И така, както казаха изследователите, на всеки 2,4 милиона години орбитите на Земята и Марс се подреждат една спрямо друга по такъв начин, че създават така наречения гравитационен резонанс: тяхното взаимно влияние се засилва.
А влиянието на Марс върху Земята в този момент е такова, че Червената планета с привличането си променя и разтяга орбитата на Земята. В резултат на това, точката на максимално приближаване на нашата планета към Слънцето (перихелий) се измества към светилото. Просто казано, Земята започва да лети по-близо до него. Разбира се, това се отразява на климата. И тогава относителната позиция на орбитите на Земята и Марс отново се променя и ситуацията се връща към нормалното. И така до безкрай. Но на пръв поглед е трудно да си представим, че геолозите и дори климатолозите може да се нуждаят от познания по астрономия. Сега вече не изглежда толкова абстрактен и далеч от нашето ежедневие.
