Хората, които паралелно движат много задачи сред силен шум, ярка светлина, екрани, говор, социални медии, видеоигри, също са застрашени, казва още психоложката в интервю за „24 часа“
Още акценти от интервюто:
Броенето на лайкове изгражда зависимост, която отключва хранителни разстройства и рисково поведение
Виртуалната арена е по-примамлива за мъжкия пол, докато за жените социалните мрежи са бляскави подиуми на лукса и красотата
Деца пред екрана от бебета проговарят късно, стават неспокойни, по-несръчни и са зависими от майките си по-дълго
– Искрено се изненадах, когато открих координатите на клиника за лечение на дигитална зависимост у нас – толкова голям ли е проблемът тук, г-жо Владимирова?
– Светът върви към все по-честа употреба на подобни устройства – улесняват, пестят време, хората комуникират повече.
– Кое по-точно е застрашаващото в дигиталната зависимост?
– Интернет зависимостта отдавна е в МКБ – международната класификация на болестите. Щом е заболяване, нормално е да се появят и клиники за лечението му. А дигиталната зависимост за човешкия мозък е като всяка друга – с високи нива на допамин и куп други биохимични вещества, стеснено поле на съзнанието, липса на сетивност към собственото тяло и към заобикалящата среда, силен афект при липса на устройството, липса на контрол над емоциите, загуба на емпатия, нарушаване на когнитивните процеси… Разликата е, че този наркотик е необятен, достъпен отвсякъде и може да се използва безнадеждно дълго и безкритично. На всичкото отгоре работим, пазаруваме, организираме пътувания, комуникираме чрез “дилъра” на виртуалния наркотик.
FOMO (fear of missing out) – тревожното чувство, че може да пропуснете вълнуващи неща, които виждате в социалните медии, е началото. Светът ни сам по себе си е наркотик, в който хедонистичният толеранс ни прави все по-уязвими, зависими и нещастни. В този смисъл дигиталната зависимост може би е най-опасната и най-манипулираща човешкия ум.
Тя позволява на човеците да останат в етапа на консумацията, а не на себеактуализацията. Такива личности могат да регресират и да са инертни, да вярват във всичко и едновременно в нищо, да бъдат използвани за чужди цели. С тази зависимост идентичността се формира бавно и трудно, а понякога остава дифузна. А липсата на връзка с реалността е най-опасният враг на човечеството.
– Работите по проект на тема “Свръхстимулацията” – ще разкажете ли за него?
– Да, това е проект, част от кампанията за предизвикателството пред психичното здраве на международна платформа. Понятието “свръхстимулация” е свързано с излагането едновременно на твърде много стимули от средата – силен шум, ярка светлина, екрани, говор, социални медии, видеоигри… Фактори, които могат да я причинят, са постоянното и бързо превключване от дейност в дейност и/или поредица от визуални стимули, прекомерно много срещи и разговори за кратко време, много високи и резки шумове, съчетани с умора и липса на достатъчен или качествен сън, електронни игри, дълъг престой в социални мрежи без превключване към реална физическа среда и активност, наситени телефонни разговори и такива в платформи, които нямат помежду си режим на изключване.
Всичко това, случващо се на фона на алкохол, енергийни напитки, лекарства, психотропни вещества; лоши отношения в личния живот и/или авторитарно управление в работна среда. В специален епизод на нашия подкаст “Двете страни на монетата” изясняваме симптомите, които са както физически, така и емоционални; как да ги разпознаем и как да постигаме баланс и вътрешен покой в условията да свръхстимулация в съвременния начин на живот.
– Според сондаж мъжете прекарват пред екрана 6 пъти повече от жените. Защо?
– Не съм запозната с това проучване, но темата за недоволните и ревнуващи от устройствата в ръцете на партньорите си жени е честа. Родителите на момчетата пък водят тежки войни за да им отнемат джаджите.
Факт е, че още с раждането си момчетата показват по-голямо оживление от движещи се предмети, отколкото от човешки лица. Техният мозък е по-съревнователен, докато този на момичетата е по-кооперативен. Затова в мъжкия пол има заложена по-интензивна потребност от практически успехи, себедоказване и печелене. Женският пък – от обмен на емоции и общуване.
Игрите, виртуалните състезания, хейтът и изказването на критични и компетентни мнения са в унисон с тестостерона и нуждата от верификация на мъжката роля. И точно защото мъжкият мозък е по-податлив на адреналина, виртуалната арена е по-примамлива за мъжкия пол. А съвременното общество не дава възможност за бързи успехи, силни роли и господство на мъжете. Затова те са в капана на спортни залагания, онлайн казина, порно и всичко, което храни по бърз начин системата за награди в мозъка.
– Жените прекарвали повече време в социалните мрежи, докато мъжете повече са пристрастени към компютърните игри. Вашите наблюдения показват ли по-широк диапазон на дигитална зависимост?
– Доскоро определено имаше такава разлика. Но сега най-младите поколения Алфа и Z започват да се уеднаквяват. Днес и момичетата играят много стратегически игри, а момчетата с часове сърфират в онлайн магазини и социални мрежи. Виртуалната суета уеднаквява половете. Момчетата също залагат на лъскаво портфолио, момичетата – на сила и смелост, провокация и “не ми пука”.
Липсата на граници между желанията и действията също подхранва зависимостта. Потребителите могат да печелят пари от тялото си, от вещите си, от храната си, от пътуванията си… Целият живот, ролевите модели, модата, музиката, информацията, светът, социалното учене, любовта, идентичността…, всичко идва от дигиталното. Въпросът по-скоро е кое остана независимо?
– След затворените режими на ковид пандемията невръстни деца проговаряли направо на английски, защото мама и татко ги поставяли пред екраните, докато работят онлайн. Други обаче проговаряли късно и имали проблем с опознаването на света, защото през екрана не може да пипаш предметите, които те заобикалят. Какви други ефекти от прекомерното стоене пред дигиталните устройства наблюдавате?
– Ефекта с чуждоезиковото проговаряне го имаше и преди пандемията, за съжаление. Знак е, че има проблем с близостта между детето и родителите, но тогава родителите реагираха по-бързо. Сега често се чува примиренческото: “Няма какво да се направи – това е бъдещето!”, и родителите безкритично връчват телефоните на невръстни и почти бебета. Но това влече след себе си все по-бързи и по-тежки последствия.
– Кои са?
– Децата действително проговарят по-късно, защото не им се случва диалог. Остават зависими от майките си по-дълго в телесен смисъл, защото както са пасивни в речта си, така остават неумели във фината и в грубата моторика – те не са нужни пред мониторите.
Децата владеят виртуалния свят, но не могат да се адаптират към физическия. Не умеят да изразяват емоции, стават хиперактивни, неспокойни, несръчни, което пък води до задръжка в развитието на много нива. Родителите често не вярват и не приемат, че това е възможно. Но децата им пълнят кабинетите на невролозите и психиатрите.
