От детството си казвах на всички колко готини и млади са родителите ми. Гордеех се с тях, въпреки че не бях идеално дете, но все пак. Много приличам на баща си и по външен вид, и по характер.
Аз съм на 20 години. Майка ми е на 36. Когато се родих, майка ми беше на 16 години, а баща ми на 22. Баща ми ме обича, рядко говори за това, но аз го знам.
Майка ми, според мен, ме обичаше до 8-годишна възраст, а след това се роди сестра ми. Очаквах я с нетърпение. От детството си развих любов към децата. Обичам всички деца, дори непознати и напълно непознати за мен.
Живеехме в къща, имах стая на втория етаж. Изглеждаше, че имах всичко: дрехи, играчки и телефон, но нямах факта, че мога просто да говоря с родителите си.
Винаги криеха нещо, не говореха наистина с мен, не ме прегръщаха или целуваха. Винаги помагах на майка ми в къщата и на двора и се справях добре в училище. За ниски оценки ме наказваха и ми се караха, но за отлични оценки не ме хвалеха, а казаха, че така трябва да бъде всъщност.
От момента, в който се появи сестра ми и започнаха караниците ми с майка ми. Тя ме обвиняваше за всичко. Колкото и да се опитвах да ѝ угодя, тя се престори, че нищо не се е случило и се отдалечи от разговора.
Когато говорих с нея, споделях всичко, което ми беше на душата, тя не обръщаше внимание. Обидих се. На 10 години се разболях от псориазис и не трябваше да съм нервна.. но това не проработи и той почна да става все по-голям.
Мечтаех да се отдалеча от родителите си, особено от майка си, възможно най-бързо. Срамувам се от тези думи, но какво да правя, че ги обичам безумно, готова съм да дам живота си за тях без притеснение, но такова отношение към мен няма.
Сестра ми хич не се справяше в училище. Сестра ми не помага и не прави нищо вкъщи и ако мама я помоли за нещо и тя не го направи, аз ще го получа, а и мама ще отиде да почисти след нея.
Тя постоянно ѝ угажда и се грижи за нея. Видях, че това никога не ми се е случвало. И стана още по-обидно. Сълзи текат само като си помисля за това.
Когато се запознах със съпруга си и се преместихме, всичко беше толкова хубаво. Обаждахме се и си говорихме. Те започнаха да водят сърдечни разговори с татко, каквито не се бяха случвали досега.
Мама започна да звъни и да идва на гости. Всичко беше наред, имахме сватба, дори ходихме всички заедно на морето. Родителите ми много обичат съпруга ми. С татко са като приятели, навсякъде заедно.
Но тогава трябваше да се преместим в друга държава и тъй като нямаше пари, трябваше временно да живеем при родителите си. И тогава започна нещо, което дори не можех да си представя преди. Черната ивица започна.
Заради болестта ми е трудно да си намеря работа тук; само съпругът ми работи. Не му плащат много и е на работа по цял ден.
Сестра ми ходи на училище. Те я хвалят, угаждат ѝ и ако тя не направи нещо, изхвърлят целия си гняв върху мен. Аз съм лошата…
Седнах с мама, разказах ѝ всичко, споделих с нея и тогава сестра ми си дойде от училище. По средата на разговора ми майка ми стана, отиде при нея и започна да ѝ казва: „Винаги съм мечтала за дъщеря, която да ми разказва всичко.“
И тогава ми идеше да се скрия някъде. За пореден път се скарахме и в разгара на разговора просто казах, че не искам да имам такива родители, наистина не проумявах как може – все едно не съществувам, всичко лошо за мен, негативите, а за сестра ми само най-хубавото, не дават и косъм да падне от главата ѝ.
Разбирам, че им дължа много и че ги обичам безумно, но кипи. Всъщност нямам приятели и единственият човек, с когото мога да споделя, е съпругът ми, но дори на него не мога да кажа всичко.
Разговорът между майка ми и баба ми беше последната капка. Преди това писах на мъжа ми, че отново съм се скарала с майка ми. Тя видя това и каза на баба ми, че я обиждам пред непознати. Баба, естествено, също ми се обиди.
Това, че не съм обичана, разкъсва душата ми, но мисля да продължа напред, там някъде с мъжа ми ни чака нещо хубаво, със сигурност няма да делим така децата си, когато и да се появят.
