Никога не съм обичал жена си и съм й го казвал повече от веднъж. Тя не е виновна – добре живеехме.
Никога не е вдигала скандали и укори – винаги е била мила и грижовна. Но проблемът остана – нямаше любов.
Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че искам да си тръгна. Мечтаех да намеря жена, която да обичам истински. Но дори не можех да си представя как съдбата ще обърне всичко по различен начин.
Чувствах се добре около Ирина. Тя не само управляваше красиво къщата, но и изглеждаше невероятно. Приятелите ми ме ревнуваха и не разбираха как имам такъв късмет с жена си. И аз самият не разбирах какво направих, за да заслужа нейната любов.
Аз съм обикновен човек, който не се откроява сред другите. Но тя ме обичаше… Как е възможно това?
Нейната любов и отдаденост ме преследваха. Още повече ме измъчваше мисълта, че щом си тръгна, друг ще заеме мястото ми. Някой е по-богат, по-успешен, по-красив. Когато си я представях с друг мъж, ми идваше да полудея. Тя е моя, дори ако никога не съм я обичал. И това чувство за собственост беше по-силно от разума.
Но наистина ли е възможно да живееш целия си живот с някого, когото не обичаш? Мислех, че мога да се справя, но грешах.
„Утре ще й разкажа всичко“, реших, докато заспивах.
На сутринта, на закуска, събрах смелост:
– Ирина, седни, трябва да говоря с теб.
„Разбира се, че слушам, любов моя.“
– Представи си, че се разделяме. Заминавам, живеем на различни места…
Ирина се засмя:
– Какви са тези странни мисли? Това някаква игра ли е?
– Изслушай ме до края. Това е сериозно.
– Добре, представих го. И какво следва?
– Отговори ми честно, ще намериш ли някой друг, след като си тръгна?
– Мите, какво ти става? Защо изобщо реши да ме напуснеш?
„Защото не те обичам и никога не съм те обичал.“
– Какво? Майтапиш ли се?! Нищо не разбирам…
– Искам да си тръгна, но не мога. Мисълта, че си с някой друг ме преследва.
Ирина помисли няколко минути и след това спокойно отговори:
„Не мога да намеря по-добър от теб, така че не се притеснявай.“ Махай се, няма да бъда с никой друг.
– Обещаваш ли?
— Разбира се — увери ме Ирина.
– Чакай, къде ще отида?
– Нямаш ли стая?
– Не, цял живот сме били заедно. Явно ще трябва да продължа да съм наоколо – казах тъжно.
— Не се притеснявай — отвърна Ирина. — След развода ще разменим апартамента за два едностайни апартамента.
– Вярно ли е? Леле, не очаквах да си толкова добронамерена. Защо го правиш?
– Защото те обичам. Когато обичаш, не можеш да задържиш човек против волята му.
Минаха няколко месеца и се разведохме. И скоро научих, че Ирина не е спазила обещанието си. Намерила си друг мъж и никога не е имала намерение да дели апартамента, който баба й и остави.
Останах без нищо – самотен като куче. Как да вярваш на жените сега? Нямам идея…
