В продължение на две години Елена постоянно си припомняше последните думи на сина си преди мистериозното му изчезване. Тя се държеше за надеждата, че той все още е някъде там. Един ден обаче откри нещо — гривната, която беше направила за него, сега беше на китката на непознат. Това откритие я приближи до отговорите, за които толкова дълго копнееше.
Лекият аромат на лавандула се усещаше върху палтото на Елена — напомняне за спрея за тъкани, който беше напръскала, преди да напусне хотелската си стая. Тя седеше до прозореца на кафене, взирайки се в леката мъгла, която се стичаше по стъклото. Този нов град не беше дом; никога не е бил. Тя беше тук за поредната непредвидена командировка. Обикновено работата можеше да я разсее, но днес мислите ѝ не се поддаваха.
Те бяха насочени към него. Бяха изминали две години, откакто синът ѝ изчезна. Без сбогуване, без обяснение… просто изчезна. Той беше на 20 години, когато си тръгна — възраст, в която трябваше да открива живота, а не да бяга от него. Елена беше останала със спомени, които ставаха все по-болезнени с всяка изминала година. Беше го търсила навсякъде, дори в социалните мрежи. Но всичко беше напразно.
Телефонът ѝ избръмча с поредното съобщение от сестра ѝ Уенди: „Има ли новини?“ — питаше тя, както всяка сутрин. Един и същ въпрос, една и съща надежда.
„Нищо,“ написа Елена, пръстите ѝ леко трепереха. „Просто още един ден, в който се питам дали изобщо е жив.“
„Жив е,“ отговори Уенди веднага. „Щеше да знаеш, ако не беше. Майките винаги знаят.“
Елена затвори очи, припомняйки си последния разговор, който беше провела със сина си.
„Излизам,“ каза той, тогава с обичайния си небрежен тон. „Не ме чакай.“
„Прати ми съобщение, когато се прибереш,“ отвърна му тя.
„Ще го направя, мамо. Ще го направя.“
Но той така и не го направи. На нощното си шкафче у дома Елена държеше снимка на него като десетгодишен, усмихнат гордо, докато показваше гривната, която тя му беше направила. Синьо-зелена кожена плетка с малко сребърно украшение с неговата начална буква.
Тя си спомни как му я беше завързала на ръката, казвайки: „Тя е единствена по рода си. Точно като теб.“ И сега, две години след изчезването му, тези думи продължаваха да отекват в главата ѝ.
Докато разкъсваше парче от препечената филия пред себе си, мислите ѝ се лутаха. „Къде е? Дали е в безопасност? Знае ли, че го обичам?“
Звукът от стъпки я изтръгна от унеса ѝ. Сервитьорът, млад мъж с приятна усмивка, се върна с касовата бележка. Докато му подаваше картата си, погледът ѝ се спря на нещо, което я замрази.
Гривната. Синьо-зелената кожена плетка с малкото сребърно украшение.
Дишането ѝ спря. „Това… това е същата гривна. Арън я носеше.“
„Откъде я имате?“ прошепна тя, гласът ѝ трепереше.
Мъжът погледна гривната на китката си и се засмя нервно. „Беше подарък,“ каза той.
„От кого?“ настоя Елена, сърцето ѝ биеше лудо.
Той се поколеба. „От годеника ми,“ отвърна накрая.
Стаята сякаш се завъртя около нея. „Кой е той? Как се казва?“ Гласът ѝ беше напрегнат.
„Госпожо, добре ли сте?“ попита той загрижено. „Треперите.“
„Тази гривна,“ прошепна тя. „Аз я направих. За моя син.“
Младият мъж, чието име беше Крис според баджа му, се намръщи, объркан. „Чакайте,“ каза той. „Вие ли сте майката на Адам?“
„Адам? Не. Синът ми се казва Арън.“
Крис поклати глава. „Той ми каза, че е оставил всичко зад себе си, включително и името си. Сега е Адам.“
Името я удари като шамар. „Защо би сменил името си? Защо би напуснал всичко?“
Крис се поколеба, после тихо каза: „Каза, че не е мислел, че ще го приемете.“
„За какво?“ попита тя, шепнейки.
„Заради мен. Заради нас.“
Елена го погледна невярващо. „Той се е страхувал? От мен?“
Крис кимна бавно. „Опитвал се е да ви каже. Много пъти. Но думите така и не излизали.“
Сълзите започнаха да се стичат по лицето ѝ. „Никога не съм знаела, че се е страхувал така.“
След дълъг разговор Крис ѝ даде адреса на Адам. С трепереща ръка тя позвъни на звънеца. Когато вратата се отвори, срещу нея стоеше пораснал мъж с познати очи, които тя обичаше цял живот.
„Мамо?“ прошепна той.
„Адам или Арън,“ каза тя през сълзи. „Не ми пука как се наричаш. Само искам да знаеш, че те обичам. Винаги съм те обичала.“
Той се разплака и я прегърна силно. След две години отчаяние тя най-после беше намерила своя син. И този път никога нямаше да го пусне.
След като го прегърна, Елена се почувства така, сякаш времето спря. Всички години на болка и съмнение се разпаднаха пред простата истина: синът ѝ беше тук, жив, и отново в обятията ѝ. Тя го държеше здраво, сякаш никога повече не искаше да го пусне.
„Адам,“ прошепна тя, опитвайки се да свикне с новото му име. „Толкова ми липсваше. Не знаеш колко съм се тревожила. Не знаеш колко пъти съм се молила да те видя отново.“
„И аз съжалявам, мамо,“ каза той, гласът му трепереше. „Съжалявам, че те нараних. Съжалявам, че те оставих да се чудиш. Просто… не знаех как да ти кажа.“
„Не е нужно да ми обясняваш нищо сега,“ отвърна тя, прокарвайки ръка по лицето му. „Просто искам да знаеш, че няма нищо, което да можеш да направиш или да кажеш, което да промени колко много те обичам.“
Адам кимна, очите му пълни със сълзи. „Страхувах се, че няма да ме приемеш… че няма да разбереш. Затова избягах. Но през цялото време… ти ми липсваше толкова много.“
Елена усети как сърцето ѝ се стяга, мислейки за всички моменти, когато той се е чувствал сам. „Моето момче,“ каза тя нежно. „Ти никога не трябваше да се страхуваш да ми кажеш истината. Ако само знаех, щях да те подкрепя. Щях да направя всичко, за да ти помогна да се чувстваш сигурен.“
Адам отстъпи крачка назад, гледайки я с благодарност. „Наистина ли? Наистина не те притеснява… за мен и Крис?“
Тя се усмихна и стисна ръцете му. „Най-важното за мен е, че си щастлив. Крис изглежда като добър човек. Ако той те кара да се усмихваш, тогава няма нищо по-важно за мен.“
Същия ден те седнаха в малката кухня на Адам и Крис, говорейки с часове. Елена разказа за това как животът се е променил през последните две години, за това как е пазила надеждата жива въпреки всичко. Адам сподели за страховете си, за начина, по който е започнал нов живот, и за това как е намерил любовта в лицето на Крис.
На следващата сутрин, седнали на закуска, Елена наблюдаваше как Адам и Крис си разменят погледи на разбиране и любов. Те изглеждаха спокойни, в хармония. За първи път от години тя се почувства истински спокойна.
„Адам,“ каза тя с топъл глас, „винаги съм знаела, че си специален. И сега виждам, че имаш до себе си някой, който те обича толкова, колкото аз. Това ме прави най-щастливата майка на света.“
Той се усмихна, поглеждайки я с благодарност. „Благодаря ти, мамо. За всичко. За това, че никога не се отказа от мен, дори когато аз се отказах от себе си.“
Тя протегна ръката си и докосна неговата. „Никога няма да се откажа от теб, Адам. Никога.“
С времето, Елена и Адам започнаха да наваксват изгубените моменти. Семейството, което беше разпаднало, започна да се събира отново. А гривната, която Елена беше направила с толкова любов, отново се появи на китката на Адам, сякаш за да напомни, че дори когато пътищата се разделят, любовта винаги намира начин да ги събере.
