Скоро ще навърша 16 години. Имам по-голям брат, който е на 17, и по-голяма сестра, която вече е семейна. Живея с родителите си, които са строги и често непредвидими. В семейството ни липсва разбирателство – почти ежедневно има спорове, напрежение и караници. Родителите ми пушат, пият и се държат грубо, а аз нямам към кого да се обърна за подкрепа.
С баща ми понякога се разбирам, но когато се напие, става агресивен – крещи, обижда и дори е прибягвал до физическо насилие. Майка ми е по-затворена в себе си, фокусирана върху работата си, често не ни обръща внимание – нито на мен, нито на брат ми. Опитах се да ѝ обясня, че ми липсва внимание и разбиране, но реакцията ѝ беше обвинителна. Често ни внушава, че всичко лошо се дължи на нас.
Чувствам се самотен. Понякога тежестта на всичко това става непоносима. Имало е моменти, в които съм мислил за крайни решения, но, слава Богу, не съм стигал дотам. Опитвам се да уча и да се държа добре, въпреки обстоятелствата. Но ми тежи мисълта, че ако имах различни родители, животът ми щеше да изглежда съвсем по друг начин.
Преди време попаднах случайно на скрит плик с долари в едно шкафче у дома. Не бях сигурен дали тези пари се използват за нещо конкретно, или са забравени. Тогава телефонът ми беше повреден, родителите ми отказаха да ми купят нов и ми казаха, че ще трябва да почакам дълго. Не издържах. Взех част от тези пари, обмених ги и си купих телефон. Знам, че това е било кражба, но в онзи момент усещах, че нямам друг избор. Купих си и електронна цигара – чувствам, че пушенето ме отпуска, макар да знам, че това не е решение.
Скрих телефона известно време, но в крайна сметка баща ми го откри, заедно с празната опаковка от цигарата. Последва труден разговор. Излъгах, че съм събрал сам парите. Той ми взе телефона, но засега не е казал нищо на майка ми. Знам, че съм сгрешил. Сега се чувствам объркан – от една страна, съжалявам, от друга – не виждам изход от средата, в която живея.
Остават ми още две години до пълнолетие. Надявам се, че ще мога да се издържам сам и да напусна дома си. Не искам да скъсвам изцяло връзките с родителите си, но чувствам, че когато започна да изграждам свой живот, ще ми е нужно голямо разстояние от тях. Постоянното напрежение, липсата на доверие и разбирателство са разрушителни.
Знам, че мнозина ще ме осъдят за това признание. Но аз просто искам някой да ме чуе. Уморен съм – от неразбиране, от самота, от липса на подкрепа. Трудно ми е, но не искам да се отказвам. Просто ми трябва малко надежда, че не всичко ще бъде така завинаги.
Автор: Даниел
