Още от детството си слушах от родители и роднини, че с такава външност съм „трябвало да се родя момче – тогава щяло да е наред“. Единственото, което ми признаваха като предимство, беше фигурата ми. Самата аз никога не съм харесвала лицето си, но беше изключително болезнено да чувам подобни коментари, особено от близки хора.
Най-активна в това отношение беше леля ми по бащина линия – завистлива, злобна жена, която се държеше така, сякаш съществуването ми я застрашава. В края на училище започна да ме „сватосва“ навсякъде и с какви ли не хора – бивши затворници, разведени алкохолици, мъже с тежко минало. Всеки път, когато отказвах, тя повтаряше едно и също: че с моята външност нямам право да избирам, че никой няма да ме иска, и че ще остана стара мома – позор за семейството.
В един момент просто не издържах. Натрупаната болка и обида избухнаха, и ѝ казах в прав текст:
– Виждала ли си се в огледалото? Имаш къс врат, не особено блестящ ум, крака като пиедестали, и не можеш да имаш деца!
Знаех, че това беше жестоко. Истината е, че тя беше раждала – имаше деца – но по-късно се беше подложила на операция, за която всички знаеха. И макар да беше наранила мен многократно, когато ѝ отвърнах с подобна грубост, семейството веднага ме обвини, а аз в гнева си изрекох нещо още по-лошо – че ѝ пожелавам дъщерите ѝ да се сблъскат със същата болка, която тя причиняваше на мен.
Оттогава леля ми напълно прекъсна отношенията си с мен. Но иронията е, че докато беше заета да урежда моя живот, дъщеря ѝ се омъжи за наркоман. Може би съдбата сама си знае работата.
