След девет години съвместен живот със съпруга ми осъзнах, че топлотата и добротата му се използват от приятелите и семейството му. Да, за мен като съпруга е приятно, че той е внимателен и отзивчив към мен, че винаги откликва на молбите ми. Но когато същата тази безрезервна готовност се насочва към всички около нас – без граници и без мярка – започва да тежи.
Аз самата съм коректна и добронамерена към познати и близки, но не бих казала, че съм човек, готов да жертва личното си време, средства и спокойствие за чужди проблеми. За мен най-важни са работата, семейството и финансовата стабилност. Не смятам, че е нужно да угаждам на всички и да се чувствам длъжна във всеки момент.
Съпругът ми обаче действа по друг принцип – с готовност се отзовава на всеки зов за помощ, независимо дали става дума за родителите му, брат му, сестра му, съседи или приятели. Говорила съм с него по този въпрос неведнъж. Споделяла съм, че не може да поставя нуждите на всички останали пред тези на нашето семейство. Но, изглежда, думите ми не достигат достатъчно дълбоко.
Родителите на съпруга ми живеят в съседство с нас, заедно с дъщеря им и още един син. Виждаме се често – особено по празници и почивни дни. Но тяхното гостуване не е просто кратко посещение. Понякога не можем да се нарадваме на спокойствие у дома – аз съм до печката, вместо да си почивам. И дори когато искам време за нас, не можем да им кажем, че ни е нужно лично пространство. Съпругът ми сам признава, че е уморен от това, но не намира сили да постави граници.
Допълнително напрежение внесе и последната ситуация. Родителите ми притежават апартамент в центъра на града, който давам под наем. Досега живееше младо семейство, коректно и платежоспособно. Но наскоро си купиха къща и се изнесоха. Започнах търсене на нови наематели.
Тогава съпругът ми предложи… да дадем апартамента на неговия брат. Без да се консултира с мен, вече се беше съгласил. При това – на по-ниска от пазарната цена. Категорично отказах. Това е апартамент на моето семейство, моя отговорност, моя преценка. Имам право да реша кой ще живее там. Освен това – какво ще стане, ако брат му не плаща навреме? Как да го изгоня? Няма да мога – и всички го знаем.
Реакцията беше мълчалива обида – съпругът ми спря да ми говори. Към него се присъединиха и родителите му. Свекърва ми дори подхвърли, че „в името на семейството човек трябва да забрави за материалната изгода“, сякаш намеквайки, че съпругът ми живее в имот, който не му принадлежи. Останах с чувството, че се опитват да ме засрамят за това, че отстоявам нещо мое.
Но питам: греша ли, че отказах? Защо трябва да се отказвам от стабилен доход, който помага на нашето семейство, само за да удовлетворя прищявката на брат му? Това ли е цената на „семейната сплотеност“ – да пренебрегна себе си и интересите си?
Мария
