Когато се разведох, не исках нищо. Нито нова връзка, нито нови хора, нито съвети. Исках… тишина. Пространство. Въздух.
След седем години брак, в който се бях разтворила до последната си мисъл, накрая останах сама – и вместо да се уплаша, почувствах нещо странно: спокойствие. Беше тихо. Болеше, да. Но беше истинско. Мое.
Започнах да си позволявам малки неща – книга в тишина, разходка сама, без да се обяснявам. Йога, приятели, музика в слушалките. И с всяко такова „малко нещо“, се връщах при себе си.
Но мама… мама имаше други планове. За нея разводът е пауза между два брака. Нещо временно. Нещо, което трябва да „поправим“ – и то бързо. Защото „времето лети“.
И започна:
„Имам един познат, чудесен човек…“
„Ето снимка на сина на моя приятелка – няма да повярваш какъв кавалер е…“
„Уредих ти среща за събота, просто иди да се запознаете…“
Отказвах. Учтиво. После – по-остро. Един ден избухнах. Казах ѝ, че се чувствам задушена. Че не искам никого. Че съм добре така.
Тя се обиди. Каза ми, че ме обича и просто иска да съм щастлива. И тук е иронията – точно тази обич тежи най-много.
Мама не разбира, че щастието ми в момента не прилича на сватба, бели рокли и неделни обеди с нови роднини. Моето щастие днес е възглавницата, която не деля с никого. Плановете ми, в които съм сама. Изборите ми – тихи, осъзнати, мои.
Чувствам вина. Вината, че я отблъсквам. Но и гняв – че не ме чува. Все едно ѝ говоря през стъкло.
Има дни, в които се съмнявам. Ами ако изпускам нещо? Ами ако тя е права?
Но после си спомням – каква бях след развода. Сянка. И как сега отново се събирам. Бавно, честно.
Искам мама да види, че не съм сама – просто съм с друга версия на себе си. По-здрава. По-ясна. И точно това ми трябва в този момент – не нов мъж, а нова аз.
Може би един ден ще срещна някого. Може би не. Но и в двата случая – изборът ще е мой.
