Често се гордеем с деца, които кротко изпълняват молби, никога не спорят и винаги се усмихват. „Колко добре възпитани!“, „Каква радост за родителите!“ – чуваме около нас.
Но какво ще стане, ако зад тази перфектна фасада се крие нещо обезпокоително.
Прекомерната, почти неестествена послушност на детето може да не е признак за идеално възпитание, а сигнал за вътрешни трудности, с които то не е в състояние да се справи само.
Децата са по природа изследователи и бунтари. Те са склонни да изпитват граници, да не се съгласяват, да бъдат капризни и да отстояват мнението си, макар и несръчно.
Това е неразделна част от тяхното развитие, начин за разбиране на света и формиране на собственото им „аз“.
Когато този естествен процес не е видим, когато детето постоянно се адаптира към очакванията на възрастните, потискайки желанията и емоциите си, си струва да се замислим.
Причините за подобно поведение могат да бъдат различни. Понякога това е страх от неодобрение или наказание, дори ако родителите не използват физически мерки.
Детето може фино да усети разочарованието или напрежението на възрастен и да направи всичко, за да го избегне.
Понякога това е следствие от свръхзакрилничество – детето просто не се е научило да взема решения самостоятелно, свикнало е всичко да се решава вместо него и се страхува да не направи грешка.
Случва се дете, преживяло стрес или загуба, да стане „удобно“ в опит да си възвърне стабилността или да не бъде бреме.
Опасността тук е, че потиснатите емоции не изчезват.
Те се натрупват вътре, превръщайки се в хронична тревожност, ниско самочувствие, трудности в общуването с връстници или дори психосоматични заболявания (чести коремни болки, главоболие без видима причина).
В зряла възраст такъв човек може да се сблъска със сериозни проблеми: невъзможност за отказ, страх от конфликти, зависимост от мнението на други хора, чувството, че истинското му „аз“ просто не съществува.
Какво трябва да направят родителите, ако забележат подобни черти?
Преди всичко, не се паникьосвайте и не се самообвинявайте. Важно е да създадете атмосфера на безусловно приемане у дома.
Нека детето ви знае, че го обичате, независимо от всичко – не само когато е послушно и усмихнато, но и когато е ядосано, тъжно, капризно или прави грешки.
Насърчете го да изрази чувствата си, като кажете: „Виждам, че си разстроен. Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?“ вместо „Не плачи, нищо не е!“.
Оставете го да прави избори в малките неща (каква тениска да облече, каква каша да яде за закуска), дори и да е неудобно за вас.
Научете го да казва „не“ учтиво, но твърдо – първо в безопасна семейна обстановка.
И най-важното, покажете му с примера си, че е нормално да се правят грешки, че всеки има лошо настроение и че това не е краят на света.
Наблюдавайте, интересувайте се от вътрешния му свят без натиск. Ако тревожните признаци (изолация, чести заболявания, очевидни признаци на страх) не намаляват или се увеличават, не се колебайте да се консултирате с детски психолог.
Не забравяйте, че целта ви не е да отгледате перфектно послушен робот, а да помогнете на детето си да стане щастлив, уверен и емоционално здрав човек.
