Аз съм майка на едно прекрасно момче, което тази година навърши 20. Той учи в университет, успява да съчетава лекции с работа на непълно работно време и има всички шансове да изгради блестящо бъдеще. Винаги сме го подкрепяли – плащаме образованието му, помагаме му с разходите, за да може да се концентрира върху развитието си. До този момент той никога не е имал сериозна връзка, а когато ми съобщи, че е предложил брак на приятелката си, бях сигурна, че се шегува.
Но не – оказа се, че е напълно сериозен. Шокът ми беше още по-голям, когато разбрах, че тя е на 30 години, няма образование, не работи и живее с родителите си. По мои наблюдения е доста апатична, не проявява желание за развитие и дори не помага особено у дома. Притеснява ме, че тази жена може да дръпне сина ми назад, вместо да го мотивира. От това, което разбрах, не можела да готви и не обичала домакинската работа.
Най-много ме тревожи, че искат да живеят при нас. Аз не съм готова да споделям дома си с човек, когото едва познавам, а и средата, от която идва, не ми вдъхва доверие. Боя се, че ако това се случи, синът ми ще започне да пропуска лекции, ще изостави образованието си и ще започне да работи само за да издържа общия им живот.
Първата ни среща с нея само затвърди усещането ми – беше мълчалива, свела глава, без да разкаже нищо за себе си или за плановете си. В цялата вечер не усетих у нея амбиция или топлина. Съпругът ми смята, че трябва да оставим нещата да се развият и двамата сами да разберат дали са съвместими. Аз обаче се чудя дали не е време да поговоря с нея открито и да я помоля да обмисли какво означава този брак за бъдещето на сина ми. Тя не може да му предложи нищо, не знам и колко е искрена в намеренията си. Той е много добър и състрадателен и според мен не е готов за такава крачка.
Майчиното ми сърце се бори между желанието да го защитя и страха да не го отблъсна, но знам, че понякога една грешна стъпка в младостта може да промени целия живот.
