Котките лесно се ориентират в почти пълен мрак, където човек не може да види нищо. Зрението им има уникални адаптации за полумрак.
Основната тайна се крие в специален слой зад ретината – тапетумът. Този слой действа като огледало, отразявайки светлината обратно към фоторецепторите.
Отразената светлина преминава през сензорните клетки два пъти. Това значително увеличава наличния светлинен сигнал при условия на слаба светлина.
Именно тапетумът причинява характерното сияние на котешките очи в тъмното. Светлината на фенер или луната се отразява от тази огледална повърхност.
Очите на котките съдържат много повече пръчици, отколкото конуси. Пръчиците са отговорни за възприемането на светлина и движение за сметка на цветното зрение.
Тази структура на ретината ѝ позволява да улови и най-малкия проблясък на светлина. Котките обаче различават по-малко нюанси на цветовете от хората.
Зениците им са способни да се разширяват много широко, пропускайки максимално светлина. При ярка светлина зениците се стесняват до тесни вертикални процепи.
Зрителното поле на котката е с около 20 градуса по-широко от човешкото. Това подобрява периферното зрение и засичането на движение при слаба светлина.
Но дори зрението на котките има физически ограничения на възможностите си. Те не могат да виждат и в абсолютен, непрогледен мрак.
Те се нуждаят поне от минимален източник на светлина – звезди, луни или отражение от прозорец. Без никаква светлина очите им нямат какво да подсилят.
Тогава на помощ идват други остри сетива – слух и мустаци. Мустаците помагат за усещане на въздушни течения и близостта на обекти.
Котешкото зрение е перфектно пригодено за лов привечер и призори, жертвайки детайлите и цветовете за чувствителност към движение и светлина.
Способността им да виждат в тъмното е изумителна, но не е магическа. Тя е резултат от еволюцията, която е създала превъзходен нощен хищник с разбираеми ограничения.
