„От черно и бяло започнах да виждам цветове“, казва Мария Петрова и така описва живота си след приключването на състезателната кариера. В откровена изповед пред Мариян Станков-Мон Дьо по Нова телевизия бившата гимнастичка разказва за дисциплината, която я е превърнала в шампион, за прехода към един нов свят след спорта и за това как любовта и майчинството пренаписват представите за щастие.
Силата да започнеш да виждаш цветовете
„Когато бях малка, виждах всичко в черно и бяло. Или обичам, или не обичам, или харесвам, или не харесвам“ признава Мария Петрова. Тя си спомня, че строгата дисциплина на спорта е оформила характера ѝ и дълго време е живяла само в два контрастни тона. „Мисля, че тази дисциплина, тази сериозност, тази концентрираност някак ме определяше доста по-строго“.
След отказа от активната кариера светът за нея придобива нюанси: „От черно и бяло аз директно започнах да виждам цветове. Синьо, червено, жълто… Може би глътката въздух, която поех след като се отказах от състезателната ми кариера. Тогава влязох в един нов свят за мен“.
От провинцията до върха на света с инат и нощни тренировки
Пътят на Мария никога не е бил лесен. „Като гимнастичка се отказвах всеки път. След всяка световна титла аз се отказвах тотално, окончателно и винаги се връщах“. Като момиче от провинцията тя не отговаряла на профила за националния отбор: „За ансамбъл трябва да си висок… Аз не бях висока и как да вляза в националния отбор? Не ставам за националния отбор“. Упоритостта компенсира всичко: „Аз бях от тези гимнастички, които много се трудеха… дори сама оставах в залата вечер“.
Идва и повратен момент, когато френска приятелка остава да тренира скокове с нея: „Казах ѝ: моля те, научи ме сега… Аз трябва да се науча да скачам поне колкото тебе. Мисля, че това много ми е помогнало, за да стигна нивото, което стигнах след това, като шампион“.
Мария говори с гордост за българската школа: „Българската школа е популярна с това, че ние сме динамични, с много добра техника, сюжет и артистични едновременно. Нашата школа досега е запазила ноу-хау… Ние правим наистина добри, оригинални композиции“.
Тя вярва, че движението и емоцията са едно цяло: „Ние не сме забравили това, че трябва да се следва музиката, за да може да създадем една история и да пресъздадем образ“.
Възпитана от силата и артистичността на семейството
В спомените за детството ѝ личи огромна благодарност. „И двамата ми родители бяха много силни характери, бяха доста строги“. Майка ѝ е стожерът на семейството: „Тя беше стожерът на семейството… последователната, с амбиция, която гони нещата да се случват правилно, както трябва, в часа и реда“. Баща ѝ, треньор по лека атлетика, бил по-мекият и по-цветният: „Той ми даваше да чета книги като малка, той ме учеше на живота, даваше ми съвети… той знаеше как да ми изкарва с памук ми изкарваше душата“. От майка си получава най-ценното за артист в художествената гимнастика: „Тя ме е научила на тази артистичност. Тя ми е дала музиката“.
Любов под прожекторите и най-голямото щастие
Срещата с Борислав Михайлов идва, когато той вече е национален герой. „Той не беше мит, той беше славен. Целият този екип, този отбор 94-та бяха толкова популярни, ярки хора, всички ги обичаха. Аз знаех с кой се обвързвам. Аз и сега знам за кого съм омъжена. Казват, че силните жени привличат сложни мъже“. Животът под прожекторите има цена. „Всеки човек има трудни моменти. И във всяко семейство има моменти на компромиси… Аз съм човек, който търси решение и не обичам да руша. Обичам да запазя това, което сме създали“.
Като майка Мария е преминавала през вина заради постоянните пътувания, но подкрепата у дома винаги е била силна. „Благодарение на майка ми, баща ми и на Борислав дъщеря ми никога не е имала липса на обич или семейна топлина“. Тя признава: „За мен това е най-голямото щастие да имаш дете. Това ми беше първото порастване… И получих един огромен дар да се появи едно малко Ели, което да е съвкупност между мен и баща ѝ“.
„Предпочитам хората да говорят за мен отколкото да ме тъпчат. Бих хвърлила нагоре всички положителни човешки качества, които ни правят по-добре. И бих пуснала наистина тези, които са ни ненужни и са излишни. А за мен излишните и ненужните са гневът, голямото его, това да искаме на всяка цена“.
