Ожених се на 22 за жена с дете - Историята ми може да ви отвори очите

Лична история за бащинство и любов: Как семейството променя живота

Искам да ви разкажа моята история. Може би някои ще послужи за урок, на останалите просто ще им е интересно, надявам се. Моля за извинение, няма да назовавам имена.

Ожених се на 22 години, взех, така да се каже за комплект – веднага се сдобих с жена и дъщеря (жена ми вече имаше момиче на 2 години). Не, грешно съм го написал. По-скоро те взеха мен – взеха ме, нахраниха ме, стоплиха ме, обичаха ме.

Веднага поисках да осиновя дъщеря си, тъй като баща й не беше посочен в нейния акт за раждане, но съпругата беше против. Тя каза, че има време за всичко. Не спорих, макар че трябва да призная, че бях озадачен.

Нейната история е стара като света. Млада, наивна, влюбена, забременяла, родила, нещастният баща изчезнал в мъглата.

Веднага приех момичето за своя дъщеря. Но как би могло да бъде иначе?!

Година и половина след сватбата

Година и половина след сватбата жена ми ми даде просто кралски подарък: роди ми син! Всичко беше идеално! Имах дъщеря, имах син, съпругата е умна, красива. Какво друго му трябва на човек, за да бъде щастлив?

И както си мислех, че щастието вече е пълно, се оказа, че Бог ме обича повече, отколкото заслужавам. Две години след раждането на сина си, съпругата ми роди още една дъщеря! Хора, бях готов да тичам из града и да викам на всички и всичко какъв щастлив човек съм! Имам син и две сладки дъщери.

Най-голямата дъщеря

Най-голямата дъщеря по това време вече беше почти на шест години. Привързано момиче, помощник във всичко, между другото, от първите дни, когато ме нарече татко, както се оказа по-късно, тя ме смяташе за свой (в смисъл, биологичен) баща. Разбираемо е, колко помни дете на 2 години? Тя винаги си мислеше, че аз съм нейният татко.

Няколко пъти понечих да й кажа истината, но жена ми ме спря – „За всичко си има време!“ И тогава, когато тя стана на шест години, жена ми внезапно ме попита дали все още искам да осиновя момиче, на което получи уверен и твърд отговор: Да, искам, откога чакам!

Оформихме документите

Оформихме документите, бащиното име беше сменено на моето. По-късно попитах жена си защо не се е съгласила на това преди? Знаете ли какво отговори тя? Че се е страхувала! Страхувала се, че няма да живеем заедно, ще се разведем, страхувала се, че ако тя роди деца от мен, ще променя отношението си към най-голямата, страхувала се от всичко.

Отначало се ядосах, а след това се замислих, че и аз бих се страхувал. Веднъж вече е била предадена, как може веднага да повярва? Мирът в къщата се завърна.

Оттогава минаха много години. Най-голямата дъщеря вече е на 19, синът е на 16, най-малкият е на 14. Най-голямата учи в университет. Тя е моята гордост, много умно момиче.

Неочакваното

Но най-важното от историята предстои.

Беше през пролетта, в разгара на сесията. Случи се неочакваното! Веднъж голямата дъщеря дойде за уикенда. Ние живеем в малък град, тя учи в големия на около час с автобус от нас. Прибира се всеки уикенд.

Пристигна в петък вечерта и с майка си правят нещо в кухнята. Изведнъж чувам разговор от кухнята. Заглушено, вероятно за да не чувам. От дете имам лошо зрение, но чувам добре, чувам много добре, дори понякога това, което не трябва да чувам.

Дъщерята сподели, че от два месеца на автобусната спирка я чака някакъв мъж. Просто стои наблизо и я гледа, докато тя се прибира към вкъщи. Веднага скочих от дивана. Момичето е красиво, а перверзните глупаци са много.

Накратко, обадих се на шефа, предупредих, че ще закъснея в понеделник сутринта. Уикендът свърши и в понеделник отидох да изпратя дъщеря си в автобуса, за да видя този чичко! И го видях!

Щом го видях, коленете ми изтръпнаха: нямаше нужда от ДНК тест, за да разбера, че въпросният мъж беше истинският й баща.

Една седмица с жена ми бяхме на тръни. В петък се срещнах с дъщеря ми, този „другар“ не се появи. А в 19 часа това недоразумение дойде у нас!

Още от прага каза: „Здравей, дъще, аз съм твоят баща!“

Какъв татко си ти… Къде беше, когато едно 18-годишно момиче с бебе на ръце остана без стотинка, когато семейството й се отвърна от нея. Къде беше, когато тичах до болницата с 3-годишно бебе на ръце в 2 през нощта, тя имаше температура 40, задушаваше се, а всички линейки бяха заети.

Дъщерята беше в шок, съпругата ми полусъзнание, а аз имам едно желание: да разкъсам този изрод на малки парчета и да свърша разговора дотук! Но…

Дъщеря ми се обърна към мен и попита: „Татко, истината ли казва? Не си ли ти мой баща“

Не намерих нищо по-умно от това да кажа: „Роден, но не биологичен!“ Знаете ли какво направи дъщеря ми? Дойде и ме прегърна! Прегърна ме както в детството, обви ръце около врата й и прошепна в ухото ми: „Ти си моят баща! ЕДИНСТВЕНИЯТ!!!“

Последният път, когато плаках, беше, когато бях на 20, погребвах баща си. Плачех, но по различен начин. А тук ме боде в очите, усещам как сълзите се търкалят по бузите ми и е срамно, и е толкова хубаво от осъзнаването, че това е твоето съкровище и тя няма нужда от друг баща! И няма значение чия кръв тече в нея, това е МОЯТА ДЪЩЕРЯ и това е! И пред закона, и пред добрите хора, и пред Бога!

Този „татко“ го изпратихме с мир, дъщерята дори не искаше да говори с него, не слушаше обясненията му. Майка й някога, преди 19 години, също никой не я беше чул.

Заключение