Хидромелиоративна катастрофа: Защо българското земеделие остава без вода при пълни язовири?

СОФИЯ – България разполага с достатъчно водни ресурси, но липсата на работеща напоителна инфраструктура поставя родното земеделие пред екзистенциален риск. Това предупреждение отправи бившият министър на околната среда и водите Асен Личев в интервю пред БГНЕС, бележейки официалния старт на напоителния сезон в страната.

Според експерта, страната ни в момента се намира в състояние на истинска „хидромелиоративна катастрофа“. Въпреки че климатичните промени правят нуждата от изкуствено овлажняване на почвата критична, необходимите държавни решения продължават да се отлагат, докато секторът запада.

Срив на поливните площи: От 10 милиона до едва 5% днес

Личев посочи като първи и най-тревожен сигнал драстичното свиване на поливното земеделие през последните три десетилетия. Данните за изминалия сезон са повече от красноречиви – държавното дружество „Напоителни системи“ ЕАД е доставило вода до едва 348 000 декара земеделски площи.

„Приватизацията, разрухата и безхаберието сринаха напояваните площи в България от 10 милиона декара в миналото до под 5% днес. Оставяме българското земеделие изцяло на милостта на климатичните промени“, алармира бившият министър.

Този мащабен регрес означава, че българските фермери стават все по-неконкурентоспособни на международния пазар, където съседни държави като Гърция и Турция масово инвестират в модерни системи за капково напояване и хидромелиоративни съоръжения.

Северна България: Регионът с „унищожена“ инфраструктура

Особено тежко е положението в Северозападна и Североизточна България. Според анализа на Личев, хидромелиоративната система на север от Стара планина е практически ликвидирана. Помпените станции по поречието на река Дунав, които някога са били гръбнакът на напояването в региона, са били системно разграбвани и извеждани от експлоатация през годините.

„Държавата не е възстановила нито една ключова дунавска система, обричайки най-плодородната ни земя на безводие“, подчерта той, визирайки липсата на стратегическо планиране в региони, които традиционно са били „житницата“ на страната.

Парадоксът на „счупената сламка“

Един от най-фрапантните факти в българската водна политика е разминаването между наличните ресурси и тяхното използване. Данните на Министерството на околната среда и водите (МОСВ) показват, че комплексните и значими язовири в страната са с над 80% запълненост – най-високото ниво за последното десетилетие.

Личев описва ситуацията като „парадокс на счупената сламка“: вода в язовирите има в изобилие, но тя остава „заключена“, защото магистралните канали и преносната мрежа са компрометирани или напълно разрушени. Вместо мащабни инвестиции, държавата продължава да прави козметични ремонти „на парче“, които не решават системния проблем.

Казусът „Арда“ и националната сигурност

Бившият министър засегна и чувствителната тема за управлението на водите на река Арда. Той припомни, че съгласно член 18 от Конституцията, водите са изключителна държавна собственост. Личев изрази остро несъгласие с подписаното между България и Гърция петгодишно споразумение.

• Проблемът: Споразумението гарантира вода за гръцките фермери под формата на „регулиране на оттока“.
• Последицата: Българските региони в Тракия и Сакар страдат от системно засушаване.
• Пропусната възможност: България не използва ефективно каскада „Арда“ за собствените си земеделски нужди.

Според него водата не трябва да бъде „разменна монета в геополитически пазарлъци“, а трябва да се разглежда като елемент от националната сигурност.

Заключение

Възстановяването на напоителната инфраструктура в България вече не е просто икономически въпрос, а въпрос на оцеляване на селското стопанство в условията на глобално затопляне. За да се излезе от „хидромелиоративната катастрофа“, са необходими радикални действия.

Основни изводи от анализа на Асен Личев:

• Инфраструктурен колапс: Наличието на вода в язовирите е безполезно без работеща мрежа от канали и помпени станции.
• Северен приоритет: Спешно възстановяване на дунавските системи за напояване в Северна България.
• Ревизия на договорите: Преразглеждане на международните споразумения за водите, за да се защитят интересите на българските фермери.
• Строг контрол: Незабавен одит на „Напоителни системи“ и прекратяване на порочните практики при ремонтите.

Времето за оправдания изтече – без модерно напояване, българското земеделие е обречено да остане в миналото, докато ресурсите ни изтичат буквално и преносно през границата.