Стив се гордееше с две неща: безупречните си подове и непоклатимата си гордост. Когато годеникът на дъщеря му се появи с кални ботуши на Бъдни вечер, той го изгони. Но до сутринта човекът, когото беше изхвърлил, направи обрат, който остави Стив да почиства собствената си бъркотия.
55-годишният Стив, баща на три деца, вярваше в две неща с абсолютна сигурност: подът винаги трябва да блести като стъкло и той винаги беше прав. Независимо дали става дума за паркиране на кола, белене на картофи или създаване на семейство, Стив имаше начин да утвърди своето господство.
— Не искам много! — изрева Стив, спирайки драматично, сякаш публика очакваше монолога му. — Чиста къща и малко уважение. Това е! И ако някой си мисли, че внася мръсотия в къщата ми, може да се обърне.
— Стив, Коледа е — извика Ребека от кухнята, звучейки еднакво раздразнено и изтощено. Беше до лакти в белене на картофи. — Спри да лаеш като куче пазач, преди Тина и годеникът й да дойдат тук.
— Ребека, знаеш, че хората те съдят по дома ти, нали? — каза Стив, лъскайки петно на пода, което вече блестеше. — Ако този неин годеник влезе тук и види мръсотия? Ще си помисли, че сме група долнопробни мърлячи, които не се грижат за къщата си.
— Миналата година — добави той, гледайки я злобно — сестра ти влезе тук с кални маратонки и развали празника ми! Няма да допусна това да се повтори.
Ребека въздъхна дълбоко. Това беше Стив — горд, упорит и напълно убеден, че знае най-добре. И онази нощ тази арогантност щеше да намери своя мач.
На вратата се звънна точно в 19 часа. Стив, подозрителен както винаги, стигна пръв до вратата и я отвори с най-добрия си плашещ поглед.
Там стоеше Тина, усмихната нервно, а до нея — млад мъж, когото Стив не разпозна. Тим изглеждаше напълно почтен, гладко избръснат, добре облечен… с изключение на ботушите му.
Лицето на Стив се изкриви, сякаш Тим беше бръкнал в кофа с тор. Очите му се присвиха, прицелвайки се като снайперист с лазерно насочване.
— Защо са ти ботушите толкова кални? Няма да стъпваш в къщата ми с тия! — Стив изрева, гласът му достигна нива на децибели, които можеха да разбият кристал. — Лунирахте ли като борец в кал, преди да дойдете на моята коледна вечеря?
Тим примигна, очевидно хванат неподготвен. — Аз… помагах на приятел да премести малко оборудване за озеленяване.
— Техника за озеленяване? — Стив изрева, грабна близката възглавница и я размаха като знаме за капитулация. — Изглеждаш сякаш да си се борил с кално чудовище и си загубил!
— Татко! — Тина ахна, дърпайки Стив за ръкава. — Престани! Правиш сцена!
— Можеш ли да оставиш обувките си навън? — каза Стив и скръсти ръце.
Тим погледна надолу, объркан. — О, разбира се… но няма постелка или нещо такова. Да ги оставя ли на верандата?
Веждите на Стив се вдигнаха. — Няма постелка? Какъв мъж не носи калъфи за обувки, когато се среща с бъдещите си свекъри?
Тим премигна. — Калъфи за обувки? Сериозно ли?
— Никога не съм бил по-сериозен — сопна се Стив. — Това е респектираща къща. Не някакъв плевник.
Челюстта на Тим се стегна. — Мога да остана в хотел, ако е толкова голяма работа.
— Не съм сигурен, че дъщеря ми има нужда от някой, който не може да си позволи дори обувки за 30 долара. Откъде го изрови, Тина? Не разбра ли, че очакваме перфектния младоженец… а не него? — Веждите на Стив се вдигнаха. — Ти определено не отговаряш на дъщеря ми.
— Татко, спри! — умоли се Тина, лицето й придоби няколко оттенъка на ужасно червено.
Но Тим не отстъпи. Той изправи рамене, съответствайки на енергията на Стив. — И не очаквах да срещна някой, който съди хората по обувките им, вместо по характера им. Знаеш ли защо дъщеря ти е различна от теб? Защото е умна.
Лицето на Стив се трансформира в нюанс на червено, толкова интензивен, че можеше да служи като резервен фар за фар. — Това е! Махайте се! — извика той и посочи вратата като съдия, произнасящ присъда.
Тим вдигна ръце. — Добре, но успех в намирането на някой, който ще се примири с тази лудост.
Тина изглеждаше готова да избухне в сълзи. — Татко, спри! Какво ти става?
— Какво става с мен? — изрева Стив. — Какво не е наред с него?
— И слушай, млади човече! Върни се, когато можеш да си позволиш нещо прилично. И може би се научи как да използваш машина за миене под налягане! — извика той след Тим, който се втурна към колата си с Тина на буксир.
Вратата се затвори с трясък с драматичния привкус на шекспирова трагедия, оставяйки Ребека да се взира в Стив в абсолютен, смайващ ужас.
— Ти току-що изгони годеника на дъщеря ни — ахна тя, гласът й трепереше от недоверие и гняв. Стив се намръщи, грабвайки отново парцала си, сякаш току-що сам бе спасил човечеството от кален апокалипсис.
Тази вечер Тим и Тина седяха в евтина хотелска стая, която крещеше „резервация в последния момент“.
Тина зарови лице в ръцете си. — Много съжалявам, Тим. Баща ми е невъзможен. Той е като човешко торнадо с парцал вместо оръжие.
Тим, седнал на ръба на леглото, издаде безчувствен смях, който можеше да смрази адски. — Баща ти ме изгони от дома ти.
— Честно казано, не знам какво не е наред с баща ми — измърмори Тина. — Сякаш той има гордост там, където трябва да бъде здравият разум.
Тим се усмихна. — Явно гордост и кални ботуши.
Тина се изсмя леко, уморено, преди изражението й да стане сериозно. — Не става въпрос само за подовете обаче. Мисля, че е… всичко.
— Какво искаш да кажеш? — попита Тим и се изправи.
Тя прехапа устни, колебаейки се, преди да проговори. — Те се борят, Тим. Родителите ми не говорят за това, но аз знам.
Тя прехапа устни, колебаейки се, преди да проговори. — Те се борят, Тим. Родителите ми не говорят за това, но аз знам. Майка ми работи до мозъка на костите си в онзи хранителен магазин, а почистването на баща ми едва свързва двата края. Те имат толкова много дългове, че вече не мога да следя.
Челото на Тим се сбърчи. — Чакай, какво? Те са задлъжнели?
Тина кимна. — Да. Къщата вече е обявена за продан. Ако скоро не платят дължимото, ще я загубят.
Тим не отговори веднага. Вместо това по лицето му плъзна лукава усмивка. Той грабна телефона си и започна да пише нещо.
— Какво правиш? — попита предпазливо Тина.
— Просто ми се довери — отвърна Тим, а очите му блестяха злобно. — Ще покажа на баща ти какво се случва, когато съдиш някого по обувките му. Той ми каза да се върна, когато мога да си позволя „нещо прилично“. Е, утре ще сбъдне желанието си.
— Какво искаш да кажеш? — попита Тина с любопитство и лек ужас в гласа й.
Тим се ухили. — Нека просто кажем, че човекът е на път да научи много ценен урок по смирение. И повярвай ми, това ще бъде епично.
Стив се събуди сутринта на Коледа, чувствайки се победител, разхождайки се наоколо, сякаш току-що е спечелил война срещу мръсотията и хаоса. Той влезе в кухнята, тананикайки си, докато Ребека подреждаше масата.
Но тогава отвън изръмжаха силни двигатели. Не просто тътен, а гръмотевичен рев, който може да събуди мъртвите и да накара съседските кучета да вият.
Стив се намръщи, грабвайки палтото си по-бързо от супергерой, отговарящ на спешно повикване. — Какво, в името на чистите подове, става?
Той отвори вратата и замръзна — челюстта му падна толкова силно, че можеше да спука идеално полирания под, който бе пазил цяла нощ.
На алеята бяха паркирани дузина черни джипове и лъскаво БМВ. Това не бяха само превозни средства, изглеждаха като излезли направо от холивудски филм за корпоративни милионери.
Група мъже в костюми стояха на поляната и изглеждаха твърде официални за вкуса на Стив. Онзи вид длъжностно лице, което крещеше „тук сме, за да направим живота ви интересен“.
И там, в центъра на всичко, стоеше Тим — ръце в джобовете, изглеждаше самодоволно като котка, която не само беше получила сметаната, но притежаваше и цялата млечна ферма.
— Какво е всичко това? — излая Стив, гласът му трепереше като на пубертет. — Някакъв ранен коледен флашмоб?
Тим пристъпи напред, ухилен със самочувствието на човек, който знае точно какво прави. — Добро утро, сър. Весела Коледа!
— Пак ти? — Гласът на Стив достигна висок тон, който можеше да счупи прозорци. — Какъв е този цирк? Парад за отмъщение с кални ботуши?
Мъжът до Тим прочисти гърлото си — прочистване на гърлото, което се почувства като прелюдия към законно земетресение. — Г-н Стив, тук сме, за да финализираме продажбата на този имот. Купувачът, г-н Тим, е платил изцяло.
Ребека се появи до Стив, лицето й беше достатъчно бледо, за да изглежда призрак да изглежда тен. — Стив — прошепна тя, — какво става?
Стив изсумтя, сочейки Тим, сякаш разпознаваше извънземен нашественик. — Вие купихте моята къща?
Тим се усмихна — толкова перфектна усмивка, че можеше да започне хиляди драматични телевизионни сериали. — Разбира се. Ти ми каза да се върна, когато мога да „си позволя нещо прилично“. Е, ето ме.
Челюстта на Стив увисна. — Как-защо-
— О, забравих ли да спомена? — каза Тим небрежно, сякаш обсъждаше времето. — Аз съм син на милионер. А вашето представяне с кални ботуши? Считайте го за най-забавната сделка с недвижими имоти в историята.
Ребека едва не припадна. Лицето на Стив стана бяло като сняг и по-бяло от най-девствената част на любимия му дървен под.
Тим посочи към вратата с непринудената елегантност на крал, даващ разрешение на селянин да диша. — О, и преди да влезете вътре… моля, свалете мръсните си обувки. Вече сте в моята къща!
Вътре в къщата Тим и Тина настаниха Ребека и Стив долу във всекидневната. Напрежението беше толкова голямо, че можехте да го отрежете с ценения моп за почистване на пода на Стив.
— Не те изгонват — обясни Тим, усмихвайки се като злодей от комикси, който току-що е изпълнил перфектния план. — Можеш да останеш. Без наем.
Стив премигна, изглеждаше по-зашеметен от елен, уловен от фаровете на чудовищен камион. — Ти сериозно ли?
Тим вдигна пръст с драматичния усет на водещ на игрово шоу, разкриващ голямата награда. — При едно условие. В тази къща носите калъфи за обувки.
Ребека избухна в смях толкова силно, че едва не събори декоративна коледна свещ. — О, Стив, това е перфектно! Карма влезе в чата!
Тим се ухили. — И ако някога те видя без тях? Ще има глоби.
Стив изстена и се свлече на стола си като издух балон. — Ти се шегуваш.
— Не — отвърна Тим невъзмутимо. Видът мъртва плоча, която може да замрази лавата.
Всеки път, когато Тим и Тина (сега щастливо женени) идваха на гости, Стив се въртеше из къщата в ярко сини калъфи за обувки, които изглеждаха като създадени от цветен клоун. Мърмореше безкрайно, мърморейки под носа си за „млади хора“ и „нелепи правила“. Но правилата са си правила.
Следващата Коледа Тим връчи на Стив лъскава подаръчна кутия, която изглеждаше така, сякаш можеше да съдържа световен мир или практична шега.
— Какво е това? — измърмори Стив по-подозрително от детектив, който разпитва основен заподозрян.
Изнервен, Стив отвори кутията. Вътре имаше пухкави домашни чехли, толкова удобни, че изглеждаха като изработени от ангели, специализирани в комфорта на краката.
— Весела Коледа, Стив! — каза Тим с намигване. — Вие сте свободни да ходите без калъфи за обувки.
За първи път Стив се засмя — смях на чисто, неподправено предаване и неочаквано приятелство. — Ти си истинска работа, Тим.
— И няма за какво — изстреля Тим в отговор, ухилен, сякаш току-що е спечелил златен олимпийски медал за отлични постижения на зет.
Ребека плесна с ръце, очите й искряха от радост. — Винаги съм знаела, че Тим е пазач! Човек, който може да надхитри моя упорит съпруг и да го накара да се смее? Това е чудо!
Стив нахлузи чехлите, клатейки глава от поражение и искрена обич. — Добре. Но ако видя кални обувки по пода…
Всички избухнаха в смях и веднъж Стив не беше просто част от шегата… той беше водещ на комедията.
И точно така, една Коледа, която започна с война с кални ботуши, завърши със семейна връзка, по-силна от манията на Стив да чисти пода.
