Откъде разбра, че дъщеря ти не те е поканила на сватбата?
Беше като гръм от ясно небе. Знаех, че се подготвя за сватба, но нито ми каза точна дата, нито място. Очаквах просто един ден да ми съобщи: „Мамо, ето кога и къде ще е.“ Вместо това – мълчание.
Месец преди предполагаемата дата случайно разбрах от нейна близка приятелка, че вече всичко е организирано, а аз… не съм в списъка с поканени. Обадих ѝ се веднага. Тогава Мария ми каза съвсем хладно: „Ти отказа да участваш, значи явно не те интересува.“
Защо отказа да помогнеш с плащането на сватбата?
Не е въпрос на нежелание. Просто не можем. Аз съм пенсионерка, а съпругът ми, Стефан, работи, но трудно свързваме двата края. А тя поиска огромна сума – близо половината от нашите спестявания. Не казах „не“, а предложих да помогнем с каквото можем – логистика, част от разходите. Но тя искаше ние да платим целия ресторант. Отказах и тя го прие като лична обида. Каза ми, че съм я разочаровала.
Как реагира на думите ѝ, че „не се интересуваш“?
Беше съкрушително. Сякаш всичко между нас се сведе до пари. Отгледах я сама до 11-годишна възраст. Баща ѝ ни напусна рано. Сама съм била на родителски срещи, сама съм я водила на уроци, на лекар, на първия ѝ ден в гимназията… А сега ми казва, че съм безразлична, защото не съм ѝ платила сватбата. Болеше. Опитах да ѝ обясня, че я обичам, че не искам пари да ни разделят. А тя просто каза: „Късно е. Решението е взето.“
Как реагира съпругът ти на ситуацията?
Стефан беше в шок. Винаги се е отнасял с нея като с родна дъщеря, никога не е делил. Опита се да ѝ говори, но и с него беше студена: „Не е твоя работа“, каза му. Сега е разочарован. Казва, че тя просто е искала да вземе, но не и да даде. Аз още отказвам да повярвам, че тя е способна на такава жестокост.
Опита ли се да се свържеш с нея след това?
Да. Писах ѝ, звънях ѝ. Предложих да се видим на кафе. Отговорите ѝ бяха кратки, почти механични: „Нямам време“, „Ще видим“. Един ден отидох до жилището ѝ, но тя дори не ме пусна вътре – каза, че е заета с проби на рокли. Върнах се вкъщи и плаках с часове.
Как се справяш с тази болка?
Мъчно ми е. Спя зле, събуждам се с чувство за празнота. Мисля за нея всеки ден. Започнах отново да плета – това ме успокоява. Ходя в черквата, паля свещичка за нас двете. Имам приятелка – Таня – тя ми е като сестра, изслушва ме, казва да не губя надежда. Но понякога тишината в къщата става непоносима.
Какво виждаш за бъдещето ви?
Надявам се, че след сватбата ще се отпусне и ще се обади. Аз съм готова да простя, ако протегне ръка. Но се страхувам, че мъжът ѝ може да я дърпа далеч от мен. Не искам да я изгубя, но не знам какво още мога да направя, освен да чакам.
Какъв съвет би дала на други родители в подобна ситуация?
Първо – не се самобичувайте. Не сте длъжни да си съсипете живота, за да „доказвате“ любовта си с пари. Опитвайте се да говорите, дори когато ви отхвърлят. Покажете, че сте там, че ги обичате. Дръжте се достойно. И не губете надежда – животът е кръговрат, а сърцето на дете рядко остава напълно затворено.