Казвам се Елена. На 29 съм и съм майка на едногодишно дете. Животът ми се преобърна, откакто съм в майчинство. Не заради детето – него го обичам с всяка фибра на тялото си. А заради усещането, че съм изгубила контрол над себе си.
Истината е, че се срамувам да поискам пари от мъжа си. А още по-страшното е, че това вече не ми се струва странно – сякаш съм свикнала с неудобството. И с тишината след него.
Когато забременях, взехме решението заедно – ще остана вкъщи с бебето, а той ще се грижи за финансите. Звучеше честно. До момента, в който осъзнах, че „финансите“ не включват и мен като човек – а само сметките, храна и нуждите на детето.
Не искам много – крем, нов сутиен, да изляза на кафе с приятелка, да запиша курс, за да не се изгубя като специалист. Но когато се стигне до това да попитам… сякаш се свивам вътрешно. Питала съм, разбира се. Но винаги с усещането, че се оправдавам. А отговорите са различни – понякога „Добре“, друг път „А сигурна ли си, че ти трябва?“. В тези моменти се чувствам малка. Зависима. И самотна.
Най-лошото е, че започнах да се дразня – и на него, и на себе си. Понякога мълча, но отвътре вря. Не се чувствам вече като партньор в тази връзка. Повече приличам на подчинен. А и той не разбира, че майчинството е работа. Тежка. Без почивен ден. Само че неплатена.
Опитах да заговоря деликатно – предложих просто да ми дава някаква сума, с която да разполагам, без да обяснявам. Отговорът беше: „Кажи, ако ти трябва нещо.“ Да, но аз не искам да моля – искам да съм видяна.
Понякога взимам пари от общата ни сметка. Не много – просто за мен. Но се чувствам като крадла. И това е ужасно. Аз съм съпругата му, майката на детето му, не съм чужд човек.
Какво бих искала? Простичко: да върнем усещането за екипност. Да седнем и да решим заедно – колко пари са ми нужни, как можем да ги отделим, без да се чувствам виновна. И най-вече – да ме чуе. Не просто да слуша, а да ме разбере.
На другите жени, които се срамуват да поискат – ще кажа това: не мълчете. Ако мъжът ви не вижда, че се губите – покажете му. Без обвинения, просто с истина. Защото семейството не е благотворителна организация, а общност от двама равни. И ти си важна. Ти си човек. И заслужаваш уважение – не по-малко от всяка сметка, която се плаща навреме.