Мисля, че не съм обичал жена си и съм й го казвал повече от веднъж. Тя не е виновна – живеехме добре. Никога не ми е вдигала гюрултия и не ме е упрекввала – винаги е била мила и грижовна. Но проблемът остана – нямаше любов.
Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че искам да си тръгна. Мечтаех да намеря жена, която да обичам истински. Но дори не можех да си представя как съдбата ще обърне всичко по различен начин.
Чувствах се добре около Ирина. Тя не само управляваше с вещина домакинството, но и изглеждаше невероятно. Приятелите ми ми завиждаха и не разбираха как имам такъв късмет с жена си. А аз самият не разбирах с какво съм заслужил нейната любов.
Аз съм обикновен човек, не се различавам от другите. Но тя ме обичаше… Как е възможно това?
Нейната любов и преданост не ми даваха покой. Още повече ме измъчваше мисълта, че щом си тръгна, друг ще заеме мястото ми. Някой по-богат, по-успешен, по-красив. Когато си я представях с друг мъж, ми идваше да полудея.
Тя бе моя, дори ако никога не съм я обичал. И това чувство за собственост беше по-силно от разума.
Но наистина ли е възможно да живееш целия си живот с някого, когото не обичаш? Мислех, че мога да се справя, но грешах.
„Ще й кажа всичко утре“, реших, докато заспивах.
На сутринта, на закуска, събрах смелост:
— Ирина, седни, трябва да говоря с теб.
— Слушам те, скъпи.
— Представи си, че се разделим. Аз си тръгам, заживяваме на различни места…
Ирина се засмя:
— Какви странни мисли? Това някаква игра ли е?
— Изслушай ме до края. Сериозен съм.
— Добре, представих си го. И после какво следва?
– Отговори ми честно, ще намериш ли някой друг, след като си тръгна?
— Митко, какво става с теб? Защо изобщо си решил да си тръгнеш?
— Защото не те обичам и никога не съм те обичал.
— Какво? Майтапиш ли се? Нищо не разбирам…
— Искам да си тръгна, но не мога. Мисълта, че ще си с някой друг не ми дава мира.
Ирина помисли няколко минути и след това спокойно отговори:
— Не мога да намеря по-добър от теб, така че не трябва да се притесняваш. Отивай си, няма да бъда с никой друг.
— Обещаваш ли?
— Разбира се — увери ме Ирина.
— Чакай, къде ще отида?
— Нямаш ли къде?
— Не, цял живот сме заедно. Изглежда, че ще трябва да остана близо в бъдеще – казах тъжно.
— Не се притеснявай — отвърна Ирина. — След развода ще разменим апартамента за два едностайни апартамента.
— Наистина ли? Леле, не очаквах да ми помогнеш така. Защо го правиш?
— Защото те обичам. Когато обичаш, не можеш да задържиш човек против волята му.
Минаха няколко месеца и се разведохме. Скоро научих, че Ирина не е спазила обещанието си. Намерила си друг мъж и никога не е имала намерение да дели апартамента, който баба й остави.
Останах без нищо, сам като пръст. Как да вярвам на жените сега? Нямам идея…
