Наскоро осъзнах, че понякога, за да провокираме някого да разбере посланието ни, трябва да прибегнем до драстични мерки. В този случай, да накарам внуците ми да си понесат наказанието за това, което сториха на жена ми, не беше достатъчен урок. За да се реваншират, им дадох една доста трудна задача.
Аз, Кларънс, на 74 години, винаги съм знаел, че съпругата ми Джени (73) е най-добрият и нежен човек, особено с внуците ни. Всяка година, без изключение, тя им плете красиви, сложни пуловери за рождените им дни и за Коледа.
Това е традиция, в която тя влага цялото си сърце. Често започва новите проекти доста преди празника, за да може всяко дете да получи нещо специално, направено точно за него. За рождените дни на по-малките плете плюшени играчки, а за по-големите — одеяла.
Миналата седмица с Джени решихме да отидем до близкия ни магазин за вещи втора употреба, търсейки стари саксии за градината ни. Това, което трябваше да е спокойна разходка, се превърна в съкрушителен момент, който никога няма да забравя!
Докато се разхождахме между рафтовете, жена ми внезапно застина. Погледът ѝ се прикова в нещо, което явно я вцепени.
„Какво… какво е това? Да не би да халюцинирам?“ — попита, сочейки с треперещ пръст.
Там, закачени сред безброй други захвърлени вещи, се намираха пуловерите, които тя беше оплела за внуците ни! И се продаваха! Един от тях — синият на райета в сиво — безпогрешно разпознахме като този, който Джени беше изплела за най-голямата ни внучка миналата Коледа.
Изражението на жена ми говореше ясно. Сърцето ѝ се скъса, когато протегна ръка да докосне плата. Опита се да се усмихне и да прикрие болката си. „Добре съм“ — промълви едва чуто, — „разбирам, че децата може да се срамуват да носят пуловерите на баба си.“
Едва се сдържах да не се разплача, като я видях толкова наранена. Прегърнах я, но за разлика от нея, аз не бях толкова склонен да простя. Това, което децата бяха направили, беше безразсъдно, жестоко и буквално ѝ разбиваше сърцето!
Докато тя се държеше хладнокръвно, аз кипях от възмущение! Същата вечер, щом се уверих, че Джени е заспала, се върнах в магазина и изкупих всички изплетени от нея вещи!
Реших да поправя тази несправедливост. Без да казвам нищо на жена си, бях готов да дам на внуците ни един много важен урок! Урок за това да ценят онова, което получават.
На следващия ден приготвих пратки за всеки внук. Във всяка сложих прежда, игли за плетене и простички инструкции за плетене. Сложих и снимка на пуловера, който бяха изхвърлили, както и бележка, написана ясно и твърдо:
„Знам какво направихте. Сега плетете сами подаръците си!“
Бележката продължаваше: „Баба и аз ще дойдем на вечеря и очакваме да ви видим с нейните подаръци. Иначе ще кажа на родителите ви и няма да получите никакви подаръци нито за Коледа, нито за рождените си дни.“
Реакциите бяха различни, както можеше да се очаква. Някои от внуците се обадиха, плахо се извиниха и признаха, че не са осъзнавали колко много значат тези подаръци. Други мълчаха, вероятно засрамени или объркани.
Но посланието стигна до всички.
Дойде денят на вечерята и атмосферата беше заредена с очакване. Един по един внуците се появяваха, облечени в пуловерите, които някога бяха счели за излишни. Трябва да призная, някои от ръчно плетените от тях варианти бяха направо комични!
Не можех да се сдържа да не се разсмея, когато видях един пуловер с единия ръкав по-дълъг от другия! Някои бяха прекалено големи, други — очевидно недовършени. Нито едно от техните „творения“ не се доближаваше до оригиналната работа на моята Джени.
Напрежението обаче отстъпи, когато започнаха извиненията, искрени и от сърце. „Съжаляваме, бабо, че не ценихме подаръците ти,“ — каза най-голямата ни внучка, докато родителите им ги гледаха — „Обещаваме, че никога повече няма да се отървем от нещо, което си направила с любов за нас.“
Всички те бяха опитали да плетат, което им помогна да разберат колко труд и обич има във всяка бримка. „Дядо, много по-трудно е, отколкото си мислех,“ — призна по-големият ми внук и от време на време дърпаше ръкавите на своя несръчно направен пуловер.
„Да, съжалявам, бабо,“ — обади се и едно от другите деца, широко отворило очи. — „Отне ми часове да оплета само част от един шал!“ Жена ми, с цялата си милост, ги прегърна и прие извиненията им с обич.
„Не мога да повярвам, че ги накара да сторят всичко това!“ — каза ми Джени, след като прегърна всяко едно от децата. „Трябваше да направя нещо, моя скъпа,“ — отвърнах. — „Не можех да допусна да мислят, че твоите подаръци са вещи за боклука.“
Прегърнахме се, докато тя ме даряваше с топлина, а аз си дадох сметка, че съм направил правилното нещо. Когато седнахме на масата, обстановката вече беше по-ведра и навсякъде се чуваше смях. Трудният урок ни сближи. Напомни ни колко е важна благодарността и взаимното признаване на усилията.
В крайна сметка, внуците ни научиха не само как се плете елементарен шев, но и за уважението, любовта и стойността на ръчно изработените подаръци. Настроението на жена ми се подобри, щом видя, че трудът ѝ вече се оценява. Аз пък разбрах колко силно влияе нейната отдаденост, която споява семейството ни заедно.
Докато довършвахме вечерята, децата добавиха и последното: „Обещаваме да пазим и ценим завинаги подаръците, които сами си ни направила, бабо.“ Думи, които стоплиха сърцето на жена ми повече от всеки пуловер на света. Преди да си тръгнем, им казах:
„Имам още една изненада за всички ви!“
Хукнах до колата и се върнах с няколко големи найлонови торби. „Отворете ги“ — казах на внуците. Те светнаха от радост, когато в тях откриха всички онези пуловери, които Джени беше плела за тях.
Настъпи истинска промяна в настроението им, когато с облекчение свалиха собствените си нескопосани опити и облякоха перфектните творения на жена ми. „Благодаря, бабо и дядо!“ — викнаха, прегръщайки ни сърдечно, преди да си тръгнем.
