Радослав остави багажа си пред входната врата на бащината къща. Погледна към двора. Все така добре подреден и чист. Извади връзка с ключове от джоба си. Прибра я отново там. Натисна звънеца.
– Радо! Каква изненада! Влизай, влизай!
Баща и син влязоха в предверието, където младият мъж събу обувките си.
– Оставяй сега този багаж тука, после ще го оправиш. Бърза работа нямаш. Не те очаквах толкова рано. Нищо де, много се радвам.
Късният следобед се прибираше заедно със слънцето и вечерта бавно потапяше малкия град в светлината на уличните лампи. Бащата подреди масата за вечеря, докато Радослав беше в банята. Двамата мъже седнаха един срещу друг.
– Да хапнем сега каквото има. Утре ще пазаруваме! – каза възрастният мъж, който докато се хранеше наблюдаваше своя син.
Искаше да намери някаква разлика в детето си от времето, когато то напусна своя дом, за да учи. Да го види възмъжал и пораснал. Да почувства тежестта му като мъж. Преглътна хапката, която бе сдъвкал, усмихна се и каза:
– Кажи сега, как си? Похвали се нещо!
– Добре съм, татко! – отговори Радослав. – Още малко и ще завърша. Справям се.
– Не съм се и съмнявал в моето момче! – каза бащата. – А как мина пътуването?
Младият мъж остави вилицата в празната чиния и рече:
– Е, как! Пътуване както винаги. Спах почти през целия път. Едно, че бях изморен, а и какво да му гледам на пътя? Едно и също.
Бащата взе празните чинии и ги остави в мивката. Избърса трохите и седна срещу сина си отново.
– Пътуването не е за проспиване. То дава цвят на придвижването от едно място до друго. Така виждаш нови неща, които са характерни само за дадена област. Които не можеш да видиш на друго място. Казваш, че си бил изморен. Знаеш ли как отпуска едно пътуване. Гледаш през прозореца и не мислиш за нищо. Само се наслаждаваш на гледката. Природата знае как да успокоява.
– Е, татко! – каза Радослав. – Кога иначе да се наспя като хората, ако не по път? Нямам нужда от сън, но какво да му гледам на пейзажа?
-Ще минат години, момчето ми и ще разбереш много неща! – каза бащата. – Човек често се връща назад във времето. Иска да се стопли с нещо, което му се е случило преди. А за мен, най-хубавите мигове са свързани с пътуването. То дава спомени, които да те радват винаги. Например, пътуваш и виждаш как пролетта разбужда земята. как всичко става зелено. След това, през лятото гледаш как растат царевицата и житото. Багрите на листата те вдъхновяват в есенните дни. А бялата снежна покривка на зимата ти дава нужната чистота. Когато и да пътуваш, знай от мен, че няма едно и също усещане. Винаги е различно. И точно затова не бива да се проспива. Не запечаташ ли всеки миг от пътя, това е просто преместване от едно място на друго. Гледаш само едни постройки в две различни населени места. То е все едно да преминеш от младостта към средната възраст без да имаш спомен как точно си стигнал до там.
– Не знам какво да кажа! – рече Радослав.
– Като бях по-млад – каза бащата. – ме пращаха в командировки често. През целия път, денем и нощем аз будувах. Понякога ме бе страх от карането на шофьорите, но в повечето случаи, за да не пропусна част от пътуването. И като стигнех до мястото, където трябваше да отида, тогава се наспивах. Затова ти казвам, моето момче, пътуването е една голяма част от отиването на едно място до друго.
Баща и син се усмихнаха и седнаха на дивана пред телевизора. Всеки от тях си мислеше за пътуването. От един град до друг. От един човек до втори човек. От младостта до средната възраст. И двамата знаеха, че едно от важните неща е хората да се придвижват. Да има движение. И по този път да не са сами. Да осъзнаят, че има едно нещо, което кара човек да създава хубави спомени и да върви напред.
