Здравейте,
Казвам се Анета на 29 години, от малък населен град. С бившия ми приятел бяхме заедно още в гимназията, двамата продължихме образованието си в университет в София. Тогава много неща не са ми правили впечатление, обичах по детски наивно, първата любов, първата връзка, мислех, че отношенията ни са нормални и такива, каквито следва да бъдат. Провярвя ни да се реализираме и да бъдем експерти в професиите, които си избрахме. Направихме си фирма, тя все, че се разрасна и носи добри приходи. Взехме си и жилище, обзаведохме го, повече аз, защото той не искаше да се занимава с това. Обаче, нещо започна да ми липсва. Замислям се дали не е разнообразието, дали не е отношението. Мислех, че няма да срещна нищо по-добро от него, че животът е една програма – да си успешен в учението, в работата, да създадеш семейство.
Бившият ми приятел не е лош човек, но определено е студен като отношение, желая му всичко хубаво, може би вината е в мен, защото аз винаги искам още и още, да надграждам себе си, да гоня щастието си, да бъда обичана, да бъда желана. Объркано ми е. За толкова години заедно може би ми е казвал, че ме обича няколко пъти, не го и изрязяваше по никакъв начин. Навикът ли ни държа толкова години заедно или това, че нещата започнаха да се завързват едно след друго и да ни върви? Това ме измъчваше, знаех че е такъв човек – лишен от емоции, но тайно се надявах, че ще се промени.
Е за толкова години – не се. Имахме възможност, но той не се сещаше да ми прави подаръци, онези мили жестове, които всяка една жена иска. Въпреки възможностите ни .. за един 8 март ми донесе цвете, което беше почти увяхнало. И може би то беше символът на нашите увяхнали отношения. Не ми е отказвал да излизам с приятелки, не е имало забрани, не е имало поводи за ревност, но просто в един момент явно всичко се изчерпа. Държеше ни общият ни бизнес и може би това какво ще си кажат хората, тъй като мнозина все ни питаха няма ли да се женим, няма ли да имаме дете.
Докато той беше на работа, в един прекрасен ден аз се изнесох, оставих му писмо с всичко, което ми е липсвало и си тръгнах. Относно фирмата и апартамента, той ми даде сума, която да ми стигне да си стъпя на краката отново и да реализирам потенциала си. Оттогава не съм го чувала, нито той ми е звънял. Странното беше, че при нашата раздяла веднъж не ме попита защо взех това решение, не пожела да коментираме писмото, не изпита емоции. Сега градя всичко наново, но съм добре – свободна. Излизам, пътувам, срещам нови хора, смених средата. Мина година, още съм сама, не съм готова за нови отношения. Вярвам, че някъде там е моят човек, готов да ме обича – като тези страстни отношения от филмите и от книгите. Някаде там има някой, който ще знае как обичам да пия кафето си, кои са онези малки неща, които ме дразнят. Искрено го вярвам, има ли някой в моята ситуация? Какъв съвет ще ми дадете?