Наскоро овдовял мъж носи бели рози на гроба на жена си, но когато се прибира вкъщи, там има идентичен букет, донесен от мистериозен, красив мъж.
Когато Мери Белами почина, всички, които познаваха семейството й, бяха зашеметени от реакцията на съпруга й Харолд. Харолд никога не е бил особено любящ или всеотдаен съпруг, но той стана объркан и отдаден вдовец.
Той изплака река от сълзи, ридаеше, молеше се и злословеше на Бог, че му е отнел най-съвършената жена, която някога е давал на тази земя.
Неговата 17-годишна дъщеря Мередит и синът му Дейвид, 25, далеч не бяха впечатлени. Твърде дълго бяха свидетели на жестокостта му към Мери.
Ако и децата на Харолд и Мери да смятаха, че той играе роля, те скоро разбраха, че това е роля, която той възнамерява да продължи да играе, вероятно до края на живота си. Мъжът стана набожен и всяка неделя след литургия посещаваше гроба на жена си.
Тази конкретна неделя той й занесе букет от перфектни рози в цвят слонова кост с най-бледа розова руменина в самото сърце на всяко листенце. Изхвърли розите, които беше купил миналата седмица, и изми мраморния надгробен камък.
Той нежно проследи името на Мери и прошепна:
— Любима съпруга и майка… Винаги. — Харолд избърса една заблудена сълза, каза молитва за Мери, след което се отправи към дома, където го чакаше изненада.
— Мередит!— той се обади и влезе в кухнята, където намери дъщеря си да подрежда внимателно букет от същите рози в цвят слонова кост, които той беше купил за Мери!
— Откъде ги взе? — попита той.
— Здравей, татко — каза Мередит. — Един стар приятел на мама се появи, след като излезе. Той дойде да я посети и беше толкова шокиран да научи, че я няма… Горкият човек се пречупи.
— Приятел? — рязко попита Харолд. — Какъв приятел? Майка ти нямаше приятели!
Очите на Мередит пламнаха.
— Това, което искаш да кажеш, е, че не й позволяваше да има приятели! Е, тя имаше! Този мъж беше съсипан. Той искаше да знае къде е погребана, затова му казах.
— Казала си на някакъв мъж къде е майка ти? — изкрещя ядосано Харолд.
— Тя е мъртва, татко! — Мередит изпищя веднага в отговор. — Можеш да се освободиш от глупавата си ревност и подозрение! Тя е мъртва! — Но Харолд не слушаше. Той скочи в колата си и се върна към гробището.
Тичаше по грижливо поддържаните пътеки, докато стигна до гроба на Мери и там стоеше мъж. Харолд направи две крачки и сложи тежка ръка на рамото на мъжа.
— Кой си ти? — изкрещя той. — Какъв си на жена ми?
Мъжът се обърна и отметна ръката на Харолд от рамото си. Беше висок и красив с изискано поведение и приблизително на възрастта на Харолд. Той погледна Харолд в очите и отговори:
— Предполагам, че вие сте съпругът на Мери. Аз бях мъжът, който я обичаше.
— Бил си неин любовник? — побесня Харолд със свити юмруци. — Знаех си…
Мъжът каза тихо:
— Кажи още една дума за Мери и ще те нокаутирам, ти, лигав малък грубиян! Не, не бях любовник на Мери, но исках да бъда. Исках да бъда неин съпруг.
— Аз съм нейният съпруг! — извика Харолд. — Аз съм този, който я обичаше!
— Знаеш ли как се запознах с Мери? – попита мъжът. — Бях лекар в спешното отделение, когато тя влезе със счупена ръка, след като я хвърли по стълбите. Тогава видях всички синини. Знаех какъв си, исках тя да отиде в полицията за помощ.
— Опитал си се да настроиш жена ми срещу мен… — каза Харолд с наранен глас.
— Да — каза мъжът спокойно. — Когато я видях втори път, вече бях влюбен в нея. Тя беше бременна – това беше първото й бебе – но й казах, че ще се оженя за нея, ще отгледам бебето като свое. Знаеш ли какво тя каза?
— Не. — прошепна Харолд.
— Тя каза — каза мъжът с тъга в гласа. — Тя каза, че ще бъдеш унищожен, ако си тръгне. Че тя е единственият човек, който някога те е обичал, и ако те изостави… Така че си тръгнах, отсъствах 25 години, до днес.
Харолд плачеше. Без обичайните си показни звучни хлипове, той плачеше, сякаш сърцето му се изтръгваше от мястото му в гърдите — и точно това чувстваше. Но човекът не беше приключил с него.
— Обичах я. — каза той тихо. — Бих й дал всичко, бих направил всичко, за да я направя щастлива. Ти не заслужаваше обичта й – и не знаеш колко много ми се иска да ме обичаше по този начин.
Харолд се взираше в мъжа и пред очите му проблясваха образи: всеки груб жест, всеки удар, всяка жестока дума, която бе казал на Мери, сега свидетелстваше противнего.
Щеше да е нужно много малко, за да я направи щастлива, той знаеше това — само няколко думи и усмивка — но вместо това беше опетнил дните й с подлия си дух, жестокостта си.
Докато мъжът, който обичаше жена му, гледаше, Харолд падна на колене пред гроба й и наистина скърбеше за нея и за начина, по който беше отровил и пропилял живота и на двамата. Той повтаряше отново и отново:
— Обичам те, Мери, обичам те, моля те, прости ми“
Нямаше отговор и може би никой не го слушаше, но малка златна пеперуда пърхаше надолу и благослови рамото му с целувка. Дали това беше благословия от любящ дух или дарът на прошката?
